Има хора, за които поезията се е превърнала в начин на живот. Такъв е и Хайри Хамдан. Той е роден през 1962 г. в Дер-Шараф, на западния бряг на река Йордан. През 1967 г. емигрира със семейството си в Йордания, където завършва гимназия. Идва в България през 1982 г., за да учи инженерство, но се отдава изцяло на художественото слово. Носител е на световни литературни награди. Негови творби са превеждани на английски, френски, испански и италиански език.
От години Хайри се е отдал на мисията да превежда арабски писатели на български език и творби от български автори – на арабски. Вече излезе новата му книга с поезия „Последен портал“, която след броени дни ще има своята премиера.
Живееш и твориш от близо 40 години в България, чувстваш ли се все още чужденец? Какво не можеш да преодолееш и до днес?
Фактът, че съм издал доста творби на български, ме накара да почувствам, че съм български писател. Има някои обстоятелства, които ме разочароват понякога. Например, приемането на мои книги като чуждестранни творби в някои книжарници, но предвид името ми, това е обяснимо.
Важното е, че вътрешно се чувствам като български писател, нямам и друг избор, щом пиша на български език. Не мога до ден днешен да свикна с мудността при действието и решаването на задачите. Имам усещането, че всичко върви на бавни обороти, свикнал съм на доста по-голяма динамика, такъв е животът на изток, ремонтите се случват за кратко време, процесите по издаване на книги, организация на събитията се случват лесно и бързо.
Как те приема българската литературна среда?
Трудно мога да се отговори на този въпрос, тъй като съм и преводач, някои ме приемат като преводач и се изненадат, когато ги каня за премиера на някоя моя книга. Питат ме: „Дали съм я превел на български език?“. Поставят ме в режим на обяснение, понякога казвам, че съм я написал на български език и продължавам нататък.
Аз съм български писател, страдам от същите проблеми, както всеки друг наш писател. Трудностите при издаване и още по-големи при разпространение, корупция, мудност, зависимости и прочие, но имам едно предимство, тук съм български писател от чужд произход, на изток съм български писател от арабски произход. Тази ситуация ми дава възможността да не участвам в интригите и войни между писателски кръгове, както в България, така и на изток. Естествено, имам моя позиция и я изразявам винаги, когато е необходимо.
Превел си десетки български автори на арабски. Познава ли арабският свят българската литература? Как реагират читателите?
Смятам, че българската литература е била на почит до края на осемдесетте години на двайсети век. След този период се наблюдава отлив от превеждане на българската литература на арабски език, тъй като усилията са насочени към западните езици. Реших, че е дошло времето и поех инициативата да съживя преводи на значими български автори на арабски език.
Започнах с поетични и прозаични антологии, смятам скоро да продължа с новели, романи и класически творби. Да преведа автори от втората половината на 20-ти век. Например, Йордан Радичков – „Ние врабчетата“, Иван Радоев, Радой Ралин, Никола Вапцаров и други. Арабският читател търси нови хоризонти в литературата, българската е една от тях.
Надявам се с времето да успеем да осъществим по-голямо и по-сериозно разпространение на нашата литература. Това изисква подкрепа и помощ от офицалните институции от двете страни, както и сътрудничество между писателските съюзи.
Какви паралели би направил между българската и арабска литература? По какво си приличаме и какво ни разделя?
Писателите навсякъде се интересуват от битовите проблеми, философски въжделения и размисъл спрямо екзистенциализма, любовта, спасението, търсене на Аз-а. От друга страна, в България в частност и на запад като цяло, има видим интерес към суфизма и изворите на истината на живота, вярата и любовта.
Неслучайно Франция има намерение да въведе арабския език в образователния процес на различни нива на обучението в страната. Иначе ни разделя страхът от цензурата. Скоро издадох един роман, написан на арабски език. Първата премиера бе в Берлин, мина доста успешно, арабските културни центрове проявиха интерес към книгата и в момента се намира на техните рафтове. Но, доколкото разбрах, някои арабски страни са забранили разпространението на романа.
Все още липсва достатъчно широка свободата на словото в арабския свят. Надявам се този процес да не стартира в Западна Европа, макар че според мен вече има признаци на натиск върху свободата на словото.
Може ли литературата да промени света към по-добро? Вярваш ли, че тя може да изгражда мостове между културите?
„В началото бе словото“ – Йоан 1:1 – 18. „Чети, чети в името на твоя Господ“, Коран, Сура Ал-алак 1- 2. Тези цитати показват и доказват колко е важно и необходимо словото при фундаменталните процеси за промяна и прочистване на обществата. Ракетите, снарядите и куршумите могат да променят географския облик, да предизвикат масови миграции и дълбока омраза и прояви на тероризъм поради липса на справедливост.
Единствено словото е способно да отвори вратите и порталите между културите, да изгражда мостове между нациите. Словото е спасението на човешката раса, няма алтернатива, която може да заеме мястото на разговор, на преговори между враждуващи страни. Всяка война е обречена на провал, ако няма подчертана политическа цел. Както знаем, световните решаващи споразумения се подписват върху пресните гробове на националните герои.
Предстои премиера на новата ти книга с поезия, какво ти дава поезията на теб? Има ли социална функция съвременната поезия?
Поезията ми дава смисъл на живот, на съществуване. Живея през цялото време с поетични образи, скоро се отказах от някои навици, които не ми дават мир нощно време. Например, да има лист и химикалка до леглото, за да напиша някои редове, които нахлуват през главата ми по никое време. Този процес е изморителен и ме преследва от десетилетия, но за моя изненада част от тези проблясъци остават, оцеляват на сутринта.
На социално ниво поезията е начин на живот. Поетът е различно същество, по-критичен към социалната несправедливост, глобалните проблеми, човешките мечти и желания, най-вече към търсенето на истината. Поезията, макар да не е на почит на този етап, играе съществена социална роля при сложните зависимости на съвременността. Тя е коректив, способен да показва по-кратък път към просвещение и индивидуален покой.
Ако поетите са говорители на своето време, към кого са насочени посланията на твоята поезия?
Убеден съм, че поезията като цяло трябва да е насочено към една обща цел. Да може да се обръща към всеки индивид, където и да се намира на земното кълбо. Това е точната рецепта, иначе едва ли щеше да оцелее поезия на Руми, Джубран и Хаям.
Поезията с кратка памет и ограничена рамка е обречена на забрава, а времето е най-голямата гума. Така жестоко и безпощадно работи тази гума, изхвърля всеки божи ден тонове писания, излишни книги, лъжи. Изтрива псевдо писателите, оцеляват само тези, които умеят и са убедени в универсалността на поезията, на нейната възвишена роля и цел. Големите поети са говорители на различни епохи, техните послания са валидни във всяко едно време.
Книгата ти се казва „Последен портал“, има ли портали, които още не си отворил чрез словото?
Винаги, когато помисля, че съм отворил голямата порта и мога да поема дъх, осъзнавам, че съм все още на буквата „А“ от вечната азбука на поезията. Порталите са много, както и паралелните светове. Един свят е прекалено малък за един поет, стига той да умее да открие правилното уравнение, правилният начин да прескача през световете.
Всеки човек сам по себе е един самостоятелен свят. Ние сме богати с възможността да бъдем различни и да попълним празнотите, които срещаме по пътя си. Всяка нова книга търси нов портал, непознат, неидентифициран до този момент. Стремя се да повиша способностите си, да мога преодолея собствените си портали, след което да премина към други, по-високи.
Кой за теб е петият сезон?
Петият сезон е този, през който се губя емоционално, той е преходен, озадачава ме. Някои смятат, че преживяваме само два сезона, но истината показва, че съществува пети, дори шести невидим сезон, когато се затваряме в себе, далече от очите на времето и се опитваме да преоткрием себе си. Във всеки човек от време на време се пробужда усещането за приближаване на пети сезон. Опитвам се без паника да свикна с него, да му говоря ако щете, да се оставя в ръцете му, докато заедно преминем към безопасен бряг.
Кого би нахранил с шепа зелени бадеми?
Обичам зелените бадеми, потопени в малко сол – имат невероятен тръпчив вкус. Научиха ме да ги консумирам по този начин през далечната 1975 г., когато за пръв и последен път посетих моята родина Палестина. Зелените бадеми ухаят на живот, на устрем. С една шепа зелени бадеми бих искал да нахраня дъщерите ми, които не са виждали все още моята родна къща.
Иска ми се да нахраня един скитник и да наблюдавам как ще реагира, след като поеме сочния плод. Вкусовете съживяват паметта, дори изграждат незабравими асоциации. Представете си, че ядете зелени бадеми с любимата на първата ви среща. Сигурен съм, че този вкус ще ви се появява винаги, когато се сещате за нея. Ако пък разполагам с повече зелени бадеми, тогава с шепа сол ще поканя всички познати поети.
Как си представяш книгата, за която мечтаеш, но още не си написал?
Със сигурност ще е поетична, тъй като пиша и в други жанрове, къс разказ, роман и есеистика. Иска ми се да издам зряла стихосбирка, която да притежава вътрешен заряд, да може да помогне на всеки, който търси някакъв отговор за смисъла на живота и съществуването. Такова желание изисква себеотричане, вникване в голямата тайна на човешката мисъл и намиране на ключа на сътворението.
Снимки: личен архив
