На 10 ноември 1977 г. почти забравената днес лаборантка Джийн Пърби поглежда през микроскопа си към стъклото на Петри, над което работи в момента, и вижда, че клетката там се е разделила осем пъти. Едва ли Пърби веднага си е дала сметка, че в този момент се е превърнала в първия в света успешен ембриолог. Тези клетки били имплантирани в Лесли Браун и по този начин сложили щастлив край на продължилите 9 години опити да забременее. Девет месеца по-късно на 25 юли 1978 г. се ражда дъщеря ѝ Луиз Джой Бран. Днес първото дете, заченато по метода инвитро, навършва 40 години, а бебетата, заченати чрез тази процедура, са между 6 и 8 милиона.
Да си първи обаче означава много и още от раждането си Луиз получава медийно внимание, достойно за член на кралско семейство или поне за рок звезда. Веднага се появяват първите прякори, наричат я „бебето на века”, „тестово” и „изкуствено” дете, „бебе от епруветка” и какво ли още не. В болницата в Олдъм, Англия, където Лесли си почивала след раждането, се събрало огромно множество от фотографи, желаещи да снимат новороденото.
Скоро дори се наложило те и част от пациентите да бъдат изведени, защото се появила и фалшива бомбена заплаха. Когато бащата на Луиз за първи път отишъл да я види, след като ѝ били направени над 60 теста, които трябвало да докажат, че детето е „нормално”, коридорите на болницата били опасани с кордон полицаи. Когато родителите я отвели в дома им в Бристъл, пред къщата ги очаквали повече от 100 репортери и тълпи от граждани.
Въпреки огромния интерес Луиз, която е авторка на две автобиографични книги, винаги е заявявала, че майка ѝ просто е искала да има дете и не се е интересувала от известността. Според нея тя в началото дори не е знаела, че ще бъде първата майка на дете, заченато инвитро, защото в клиниката на доктор Патрик Стептоу, където било извършено оплождането, винаги имало много бременни жени и тя смятала, че те, също като нея, са били подлагани на процедурата. Разбрала истината, едва когато оплождането било успешно направено.
Известността и общественото внимание към семейството обаче имало и друга страна. Майката на Луиз пазела до смъртта си огромното количество „странна поща”, както я наричала тя, която започнала да пристига веднага след раждането. Голяма част от нея били неодобрителни и откровено злобни послания, много от тях писани от хора с консервативни християнски вярвания. Едно ден дори пристигнал колет, в който имало пластмасов макет на човешки фетус и счупена епруветка. Растейки в подобна среда, за Луиз било изключително трудно да свикне с известността и непрестанно внимание. В една от книгите си тя пише:
„Като дете понякога наистина ме влудяваше, че всички хора знаят името ми. Сега обаче ми харесва да популяризирам каузата и да се срещам с хора, чийто живот по директен и индиректен начин е станал по-добър благодарение на работата на доктор Стептоу и колегата му Робът Едуартс.”
Мисията ѝ да популяризира каузата обаче не спира с медийни изяви и срещи със семейства с репродуктивни затруднения. През февруари миналата година Луиз Браун направи изказване в Европейския парламент, в което призова за това процедурата инвитро да стане достъпна навсякъде на континента, а не да бъде концентрирана само в държави с по-добра икономическа и социална структура. Според нея всяка жена има право да бъде майка и едва ли има някой, който не би се съгласил с думите ѝ. Именно заради това Луиз горещо агитира за това на всяка нуждаеща се жена да бъдат осигурени поне няколко опита инвитро, независимо от това къде живее тя.
Сама тя ражда двама си сина след зачеване по естествен път и е твърдо убедена, че човек не може да разбере колко е тежко да имаш проблеми с това, освен ако не му се наложи да го преживее. Репродуктивните проблеми на майка ѝ, например, били диагностицирани едва когато тя потърсила медицинска помощ заради тежка депресия, а лекуващият я лекар започнал да търси в какво се корени проблемът. Оттогава до днес е изминало много време и процедурата, която по онова време била определяна като „противоречива”, днес е възприема напълно естествено. И поне така е на повърхността, защото дори в наши дни има хора, които полугласно изказват определени резерви към метода инвитро.
Въпреки необичайния за времето си обстоятелства, при които Лиус е дошла на белия свят, животът ѝ се стича по по-скоро обикновен начин. Тя работи съвсем обикновена работа в офис на спедиторска фирма, съпругът ѝ също работи там като нощен пазач. Тя му разказва за перипетиите около своето раждане едва на втората седмица след запознанството им, но той вече знаел за нея, защото е седем години по-голям от нея и е израснал на няколко преки от дома на родителите ѝ. Разказвал и дори как той, заедно с другите деца от квартала, отишъл да гледа как „тестовото бебе си идва вкъщи”. На това, разбира се, двамата гледат с усмивка.
Тя разбрала за начина, по който е зачената, още преди да тръгне на училище. Майка ѝ била сигурна, че децата в училището ще знаят за това и въпросът рано или късно ще бъде повдигнат, затова дори показала на Луиз записи от деня на раждането ѝ. Оказала се права – съучениците ѝ почти веднага я разпознали и дори започнали да ѝ измислят прякори и да се закачат с нея. По думите на Луиз обаче тези детски шеги никога не са груби или неуместни и тя не се е чувствала тормозена. Така тя имала щастливо детство в любящо семейство, а майка си определя като грижовна, но не прекомерно закриляща. Сестрата на Луиз, родена през 1982 г., също е зачената инвитро и е сред първите 50 деца, родени благодарение на метода.
Животът на Луиз, като при всеки човек, обаче не е изцяло щастлив – баща ѝ напуска този свят един ден преди дъщеря ѝ да роди първото си дете, майка ѝ също е покойна от вече шест години. Луиз обаче не спира да мисли за родителите си и подвига, който са извършили, за да може тя да поеме първата си глътка въздух. Двамата лекари осъществили зачеването и раждането ѝ също вече са покойни, това важи и за тяхната асистентка Джийн Пърби. Луиз обаче е тук, за да пази спомена за тяхното дело, вдъхнало надежда на толкова много хора. В края на текста ви предлагаме част от емоционалния предговор към специално посветеното на 40-тата ѝ годишнина издание на биографичната ѝ книга:
„Пред очите ми методът инвитро се превърна от събитие, състояло се в една малка стая в Одлъм, което касае само майка ми и баща ми, в процедура, която промени света. На мъжете и жените, вървящи по пътя на инвитро оплождането бих казала: „Никога не губете надежда”. Към лекарите и ембриолозите се обръщам с думите: „Продъжлавайте с чудесната работа”. На всички, които по един или друг начин са помогнали инвитро да стигне тук, бих искала да кажа: „Благодаря за всичко, което сте направили, от името на милиони бебета”. В началото бях само аз на света, но сега вече сме милиони и повече не можем да бъдем игнорирани.”
