Росен Карамфилов е един от българските поети, които няма да видите на всяко литературно четене, но чуете ли поезията му веднъж, едва ли ще я забравите. Ето, че признанието рано или късно идва. Росен спечели наградата на публиката в тазгодишния фестивал „София: Поетики“.
Как се чувстваш като поета на София? Очакваше ли тази награда?
„София винаги е била моята публика. Иначе – съм очаквал нищо. По-коректно би било да кажа така – отидох с мисълта за победа. Досега бях участвал на Поетики два пъти, като единия от тях стигнах до второто място. След това си дадох година почивка и се завърнах. Сами видяхте как.“
Ако литературните награди ти дават признание, какво ти вземат те?
„Наградите са преходни. Те нямат значение. Всичко отшумява за две седмици. Три, максимум. Едва ли биха могли да ми вземат нещо. Талантът не се влияе и не зависи от признанието.“
Чувстваш ли се маргинален в българското литературно пространство? Вярваш ли в литературните приятелства?
„Чак маргинален… Старая се да не се вълнувам от мнението на гилдията. Една голяма част от нея не може да ме понася. Добър знак, впрочем. Друга – стои плътно зад мене.
Втората, разбира се, е по-малка, но пък се състои от правилните хора. Хора, които умеят, надграждат и постигат и вероятно поради тази причина завистта им е чужда като чувство. Останалите – не са ми по вкуса. Да се оправят.“
Спечели публиката със стихотворението „Взривове“. Какво би искал да взривиш? Срещу кого протестираш с този текст?
„Това стихотворение е вик. То е зов за помощ. То е отказ от това, което се случва наоколо. То е рап и поезия. То е моят удар по себелюбието на всички пишещи, включително и по собственото ми. То е ирония на времето ни. То е сатира на обществото ни. То е дисекция на битието ни. То е протест срещу чалга културата, захарта, позата, патоса и останалото. То е парче за сцена.
Направих го такова. Всеки поет на мое място, който може да чете с емоция, щеше да победи с него. Просто защото това е идеалното парче. И ако съумееш да го изразиш, директно сриваш една маса от хейтъри и печелиш одобрението на мислещото и будно в случая мнозинство.“
Може ли поезията все още да се използва като форма на протест в реалността, в която живеем?
„Естествено. Тя сама по себе си е протест.“
Една от любимите ти мисли е на писателя Виктор Пасков „Любовта побеждава всичко“. С какво й е трудно да се справи в днешно време на любовта?
„С безразличието. То съсипва всички плодове на красотата. Попарва ги, както се попарва цвете с вряла вода.“
Последната ти поетична книга се казва „Въпреки бурите“. Кои са твоите лични бури, с които ежедневно се бориш?
„Най-трудно ми е да оцелея. Отмилял ми е този свят. Загубих ценни същества. Научих много от тях. Боря се да остана жив. Ако не обичах толкова силно, досега щях да си сложа точката.“
Какви паралели би направил между предишната ти книга „Церебрална поезия“ и „Въпреки бурите“? По какво се различават и по какво си приличат?
„Прочетете ги и ще разберете. И двете носят както мощ, така и лекота. „Церебрална поезия“ затваря един съществен период от живота ми, бих я нарекъл книга за раздялата.
„Въпреки бурите“ е по-концептуална, по-концентрирана в една посока. Възпявам жената там. Вървя към нея като към разпятие. Така ми каза веднъж Недялко Славов. Представа нямаш колко е прав.“
След като издаде романа „Колене“, би ли написал нов роман и за какво би бил той?
„Пиша го. Но не ще издам нито дума по темата. Не ще рискувам да убия енергията му, като разкажа идеята. Не е в мой стил да говоря предварително. Извинете ме.“
ВЗРИВОВЕ
дойдох с дъжда и ще си ида с вятъра
едва ли някой някога липсва на някого
отказвам да бъда съучастник в разрухата
отказвам да бъда още една тухла в стената
отказвам да говоря от името на всички
ако знаех кой съм аз, щях да зная кои са всички
отказвам да се правя на шут бия си шута сам
имах брат той умря от тъга бе станал ням
направи си сам вадим калашника и бам
ужасът стана реалност и оживя в словото
омразата е зараза омразата е проказа
тя е лош момент от много лоша фаза
тя е да си глътнеш езика и да пукнеш
още преди боровинките да се пропукат
би трябвало да ви е станало ясно:
животът е измислица на човека
смъртта – измислица на живота
толкова обидно кратък е пътят
така обидно мимолетен е шанса
затова търкайте билетчета с надежда
бъдете умни поживейте в гетото на надежда
кой говори изобщо за поезия тука
милата отдавна отиде на боклука
превърнахме я в мляко и то се пресече
и да искате няма как да я спасите вече
продават нобелов лауреат за левче
на щанда на издателство Сиела
и даже няма кой да го купи
не ни кефи да ценим изкуството
кефи ни да гледаме как
кака ви Сузанита се дупи
отдавна нямам думи
от небето валят куршуми
правим само золуми
завиждаме храчим и плюем
в този свят никой никого не обича
а тоя който хейтва излиза ебати пича
циркът е пълен с лъвове маймуни и клоуни
гробището – с хора които се състезават
освирепели от стремежа към кинти и слава
това е по-гадно даже и от пиянска свада –
мерене на атрибути и мрънкане под носа
все пак накрая за протокола нека спомена –
поезията издъхва докато ние си мерим силите
мамка му колко нелепи сме пред нейното величие
редно е поне за кратко да спазим благоприличие
особено ако не разполагаме с необходимата смелост
смелост като тази на онзи велик алпинист
преборил рака диабета и десетте осемхилядника
жаден за още и още и още и още и още и още
пропадал в пукнатини преди да станат пропасти
падал ставал вървял и тичал сред студовете
мечтал за хималайската корона до последно
останал завинаги под върха Шиша Пангма
но покорил Еверест на абсолютната емпатия
кои сме ние и какво различно сме от малки мравчици
които всеки момент крака на някоя мутра ще стъпче
кои сме ние и какво точно очакваме обяснете ми
какво сме постигнали и за какво претендираме
след като сме се самоубили предварително
с нашите съревнования
с нашите гласувания
с нашето име и его
с нашите претенции
с нашето самочувствие
с нашия талант
с нашето бездарие
с нашата суета
по-добре не ни давайте
никаква награда
ние дами и господа
сме ада
Росен Карамфилов
Снимки: личен архив
