Ако някога сте си мислили дали Гершуин и Дийп Пърпъл могат да имат нещо общо, една ефимерна френска група, Air Jazz Quartet в албума си от 1995-а Jazz Tribute To Deep Purple ви дава отговора.
За Ян Пейс и Джон Лорд, албумът Jazz Tribute To Deep Purple е сред най-значимите посвещения на групата. Основателят на квартета, Филип Бало е и основател на Музикалната академия в Реймс, където студентите му минават през ритмичните култури на всички възможни жанрове. Съгражданинът му, пианистът Франсоа Баризо в момента работи като член на балетната трупа на Операта в Реймс, където поставя спектакъл в почит към Били Холидей. Басистът Ален Гайе и саксофонистът Филип Мирай – артисти на свободна практика в момента, са автори на едни от най-интересните импровизации в албума, загатнати и в заглавието. Именно техните качества са оценени и във фенските форуми на „пърпълистите“ – разбира се, предимно за широкоскроени, нетърсещи съответствие на познатите рифове и вярност към чаканите сола.
Ако в началото на албума, мелодичните цитати са лесно откриваеми (от Hush до Smoke On The Water), втората половина е истинско предизвикателство дори за заклет меломан, който ще е в състояние да оцени вплитането на ритми от Гершуин до боса-препратки. Детските гласчета в пиано-интрото на Child In Time и сакса, заместващ фалцета, далеч не загатват кубинските дескарги в солото, което за нас си беше ръченица, а за създателите му – фламенко. Карибски са и звучностите на Woman From Tokyo и Strange Kind Of Woman – все едно слушаме парчета на Мичел Камило и Монти Алегзандър.
Следващата, 1996 г. бях за пръв път на Монтрьо джаз фестивал, където рок-групата от ученическите ми години бе поканена да отбележи четвърт век от създаването на Smoke On The Water именно там, на брега на езерото Леман. Не познавах единствено Стийв Морз, заместил Ричи Блекмор и когато в деня на пресконференцията им той ме посочи на колегите си като „големия пич, дето му е уредил автограф от идола му Пако де Лусия“ си спомних стеснителния младеж пред гримьорната на дългогодишния ми приятел Пако. Тогава за пореден път си дадох сметка как джазът е събрал съвсем несъбираемите на пръв поглед и слушане музики.
Не че Клод Нобс, Куинси Джоунс – да не говоря за който и да е от нас, простосмъртните, бе чувал за франсетата от въздушния джазов квартет и техните версии на Пърпъл. До китарните импровизации на Нюен Ли върху Хендрикс и Флойд имаше години и съответно десетилетия, трибютите просто не бяха много на мода.
Албумът, записан от раз на живо, мина и замина, групата се разпадна както се бе създала. За да ни остави своя незаслужено пренебрегнат проект, където хард-рокът бе пресътворен с финес, лекота, фантазия и все пак, дължим респект.
