В началото на Новата година осмокласниците получиха „здрава“ финансова инжекция. Те вече ще могат да получават стипендии за отличен успех, като това ще струва на данъкоплатеца около 1.3 млн. лв. за първи три месеца.
За увеличение на стипендиите обаче молят докторантите държавна поръчка вече от 10 години и никой не ги чува. Всички редовни докторанти у нас струват на държавата около 1.5 млн. лв. на месец, така че едно драстично увеличение би било сходно като разход с парите, опуснати за осмокласниците. Защо сравнявам двете неща ли? Защото ми се иска да разгранича кампанийния популизъм от далновидната държавническа политика.
Ето и малко факти: размерът на ученическите стипендии остава същият с максимална сума от 50 лв., като всяко училище може да определя колко пари да получават учениците спрямо успеха. По информация на BTV в 125-то училище в София, например, за успех между 5.50 и 5.60 учениците получават по 25 лева, а тези с над 5.80 – 50 лв.
В най-добрите гимназии обаче успехът е по-висок и конкуренцията за стипендии е по-голяма, което води до следното – в СГМ стипендии взимат само учениците с успех над 5.80 и тя е в размер на 30 лева. Излиза, че колкото по-добро е училището и колкото по-трудно се изкарват оценките в него, толкова по-малък е паричният стимул за учениците. Ситуацията е колкото абсурдна, толкова и показателна за отношението на държавата към образованието. Важно е да има нещо, колкото да могат да се вадят сухи статистически данни, за да се прикриват откровените пробойни в логиката при взимането на решенията.
И въпреки че не искам да протовопоставям директно двете групи, защото едни заслужават стипендиите си не по-малко от другите, трябва да се направи и едно важно уточнение – учениците не разчитат на тези средства, за да живеят – те имат по-скоро поощрителен и възпитателен характер. Главната им цел да е покажат на децата, че знанието, старанието и положените усилия в днешно време все пак са някаква ценност. Друг е въпросът какво можеш да си купиш с тези 50 лева – в най-добрия случай те ще стигнат за 3-4 книги, което не е чак толкова зле. Но колко ефективно е в дългосрочен план, на кого помага?
При висшето образование стипендиите са доста по-важни, понякога дори жизненоважни. В бакалавърската и магистърската степен нещата са доста прилични, трябва да се отбележи. В най-големия и престижен български университет СУ „Св. Климент Охридски“ стипендиите варират между 150 и 75 лв. в зависимост от успеха. Към тях трябва да прибавим и така наречените „европейски стипендии“, които се изплащат по европейска програма и са в размер между 120 и 150 лв. Обикновено студент с отличен успех взима и двете, което означава, че в учебните месеци той би могъл да получава по около 300 лв. на месец.
Една подобна финансова помощ може да изпълнява изключително важна функция – да прави така, че студентът да не работи на пълен работен ден, докато учи. Защото да учиш в редовна форма и да работиш на осем часа е практика в стил „от двата стола на земята“ – нито си точно студент, нито пък си и точно работник. В общия случай или прекъсваш и си загубил 2-3 години от живота си, или завършваш висше образование без особени компетенции и никога не работиш по специалността си.
И все пак с 300 лева – ако се реши на лишения, живее в общежитие или с родителите си и предпочита да прекарва времето си в библиотеката вместо в нощно заведение – един студент може да води що-годе нормално съществуване, докато завърши. Естествено, ще му се налага да работи през лятото, но това е напълно нормално. Да, парите може и да са повече, но с малко помощ от родителите си човек би се справил.
Нека обаче да продължи към следващата форма на обучение – докторантурата. Там нещата не са никак добре, главно защото, за разлика от бакалавърската и магистърската степен, при докторантите европейско финансиране няма и на тях им се налага да се оправят само с държавната стипендия. Tя до тази година беше 450, а от догодина ще е 500 лв. Увеличението идва след редица протести и отворени писма на докторантите в БАН и СУ, но далеч не отговаря на исканите от протестиращите 750 лв. Стипендията отново е по-ниска от минималната работна заплата – с 10 лв.
Въпреки че са повече тези пари не стигат за нищо. Говорим за големи хора, на по 24-25 години, които вече имат магистърска степен и знаят поне един език. Тук от стимулация отиваме към това да направиш жертва от любов към дадената наука. Много млади хора се отказват да продължат образованието си и вместо това се захващат с ниско квалифицирана работа не по специалността си, защото знаят, че с 500 лв. на месец са за никъде. Между другото, редовните докторанти не могат да работят на трудов договор на друго място, затова огромна част от тях са в сивата икономика или на ръба на оцеляването, а не бива да забравяме, че това са зрели и самостоятелни хора, които в много от случаите са вече и родители.
Давам си сметка, че много хора ще определят това като маловажен проблем и ще кажат, че държавата има много по-важни въпроси, с които да се занимава, вместо с тези общо около 3500 докторанти в цялата страна. Аз обаче ще си позволя да не съглася с тях – именно стимулирането на висококвалифицираните кадри отличава работещата държава с бъдеще от банановата република.
За никого не е тайна, че икономическите условия в големите градове превърнаха висшистите в скъпо платени телефонисти, работещи във всевъзможни колцентрове. Да, те в момента взимат три докторантски стипендии и това за един млад човек е наистина примамливо. Какво ще стане обаче след десет години, когато 1500 лв. не стигат за нищо, а всички врати за работа по специалността са вече затворени? Това обаче е съвсем друга тема, която заслужава отделно внимание.
Ще завърша този текст със следния въпрос, който всеки сам може да отговори за себе си – кое е по-далновидното решение – да дадеш 30 лева на всички осмокласници в страната и да се биеш в гърдите колко е важно за теб образованието, или да направиш докторантската стипендия 750 лв., за да не се окаже, че след 20 години България ще трябва да си внася университетски преподаватели и специалисти от Пакистан?
