След 50 години на сцената, познатият ни като „Нippytano“ (джипси-хипи), „Chatarero sideral“ (междузвезден вехтошар), „Inquilino del mundo“ (наемател на Земята) Диего Караско празнува. Празнува както е редно, с приятели от фламенко-света в най-широк смисъл – от фламенко рокери до фламенко-cantautores (поети с китари). Предпочита по-скоро да го приемат за един от тях, отколкото за cantaor (фламенко-певец). Такова е и началото му – негови песни трябва да се запишат от друг певец, който не идва, от студиото го карат той да си ги изпее и като на шега почва и да записва.
Двойният албум се казва No M’arrecojo. Изразът е типичен за Херес, където преди половин век, само на 12, Диего се качва на сцената на Фиестата на булериас. Може да се преведе като „има още какво да дам“, „не се давам“. Малко след като Пепе Абичуела чества 60 години на сцена, откриваме някои от същите гласове – Естрея Моренте, Силвия Перес – заедно и с Диего. Бащата на Естрея, Енрике завинаги остава в живота му – той е сред първите, заедно с Пако и Камарон, извадили фламенкото от самодостатъчността му, и Диего се чувства избран да продължи по същия път. За него старото фламенко е било обречено на затворен живот по таблаосите и в близкото му обкръжение.
Към повечето записи са добавени допълнителни гласове – било поп-рок (Мигел Риос), било фламенко (Мигел Поведа, Томасито). Или инструменти – като хармониката на Антонио Серано във „Фернанда“, посветена на голямата катаора от Утрера. Или както си казва направо Диего – „искам да съм в час с времето, в което живея“. На пръв поглед възрастта му би трябва да противоречи с усещането за младост, което лъха при всяка песен. Предшестващият пънк в солеата заедно с Томатито отпреди седем години вече е преминал в рап заедно с Хуанхо и Джипси рапърс в Sin mares ni barco yo fui marinero.
El sol, la sal, el son (Слънцето, солта и звука) в трио с Арканхел и Росио Маркес, където дуендето е централен герой, задава риторичния въпрос „какво ще е светът без фламенкото“? Отговорът може да е още в следващата композиция – Alfileres de colores (букв. цветни карфици), които могат да пораснат до бандериясите, забивани в бика в началото на коридата. Цветовете са навсякъде – от приспивната песен (Nana de colores), през цветните мишоци (Ratones coloraos) на Хоакин Сабина, до зелената пеперуда с гласа на Силвия Перес („пее не само красиво, но и истински“ – признава Диего).
Със сигурност и цветовете, и слънцето, и солта са част от звучността, от класата, от школата на Диего Караско, без да е закотвен за тях. „Задължително е да ги има, като погледнеш назад, да са си там, за да не се загубиш. Но омръзва да стоиш на едно и също място. Фюжънът във всичките му форми прави фламенкото по-живо от всякога!“ твърди Диего пред испанското обществено радио. Премиерите на диска са две – в родния Херес на 11 ноември и в Мадрид – на 29 ноември.
