Ако за средния българин кларинетът е символ на сватбарска музика, в света на джаза звукоизвличането му е по-скоро с медитативни оттенъци. Нищо, че Ибряма е сред най-разпознаваемите български джазмени от световния елит. Сега вниманието ни няма да е към него, а към френския му еквивалент и антипод, Луи Склавис. Току-що излезлите му пиеси, съставящи албума „Граници“ са колкото трансгранични, толкова и безгранични. Повечето от тях са преработки на филмовите му теми, най-вече в документалистиката. Като например тази от кадрите, посветени на авторите на фонтана на пл. „Стравински“ в Париж, вдъхновили го за Valse des géants:
„Странстващи музикални образи, разказващи моята история“ – така Склавис определя пресътворените си композиции, съпътствали почти всяка досегашна творческа изява, но събрани за пръв път заедно. И тук не става дума за обличането им в нови, по-шарени или по-изящни дрехи, а за добавянето къде на допълнителни ритми, къде на гласове, къде на сола. С гости като любимеца ни Венсан Перени на акордеона, Бенжамен Мусе на пианото и Доминик Пифарели на цигулката, задачата му изглежда решена от самосебе си. Колкото до импровизационните моменти, достатъчно е да ги проследим в четирите минути на Desordres, докато едно петгодишно японско момиченце рисува каквото му хрумне на прозрачно стъкло.
Освен с композиране, кларинет и саксофон, името на Склавис се свързва и с художествената фотография и без съмнение този наниз от мелодии носи драматургичната наситеност на повечето от уловените от обектива му моменти. Или обратното? Последната му изложба в Париж е през юни. Темите – музикантите и границите за преминаване на един (кларинетен) дъх преливат от фотосите в музиката, били те посветени на африканското племе шибани или следващата, с името на колегата басист Кайл Ийстууд.
За най-дългото парче – почти десетминутното Ceux qui, Склавис признава, че е искал да продължи до безкрай съзерцателността, да я подкара по пътищата на Дивия Запад и да я превърне в роуд муви. И за да разсее съмненията, че традиционните музики му влияят по някакъв начин, Склавис бърза да заяви, че никога не е работил на такава основа, достатъчно му е било да се обърне навътре в себе си. „Музиката съществуваше в мен – трябваше само добре да я потърся“ – споделя той пред в-к „Либерасион“. А всеки, който ще я открие за пръв път с този албум, е за завиждане.
