Мен много ме е страх, че ще извърша нещо лошо!
Не се страхувай, копеле, действай! Говори му това, което той иска да чуе!
– Добър, ден, докторе! Решително по-добре съм. Кризите са овладени, хапчетата действат перфектно.
Кажи му, че не виждаш нищо и си ходи веднага!
Ама аз искам да му разкажа за спомена от детството. Какво толкова…
– Та, докторе, аз съм в Борисовата градина, на Слончето. Знаете го. Хубавото, голямо, бяло слонче. Всеки има спомен от него и си носи усещането колко голямо му се е струвало… Но нали всеки се качва на него, качва се, иска да се спусне. За съжаление онова ужасно голямо дете е зад мен. Притиска ме, бута ме с дебелите си, потни ръце. Диша в тила ми. Чувам го като през фуния: „Айде, бе, малкия, какво се лигавиш, докога ще те чакаме!!!“.
И аз го правя, докторе, обаче ужасно много ме е страх и се изпускам. Държа се здраво от двете страни, но оставям видима жълта следа. Спирам почти към края, не мога да продължа, защото панталонките ми са мокри. Всички деца идват, нареждат се в полукръг около края на хобота. Сочат ме с пръст и врещят: „Пикльо, пикльо, напика се!“. Някои от тях агресират: „Ти напика пързалката, скапаняко! Изчисти я веднага! Изчисти я!“. „Не – казва Дебелия. – Изближи я, за да ни се реваншираш!“. Как да я ближа, не искам, не мога…
Толкова съжалявах в този момент, че помолих мама да си остане вкъщи. Исках да съм сам. Ето, стана тя, каквато стана… Дебелия идваше към мен. Побягнах, бягах точно две секунди и паднах. Обелих си и двете колена на онзи най-дребния и грапав асфалт. По коленете полепнаха хиляди черно-сиви частици и се смесиха с кръвта. Станах, децата почнаха да ме блъскат и заграждат, вече всички се бяха обединили около идеята да ме пребият.
Събрах за втори път сили за бягство, защото знаех, че не мога да се бия, а и не исках. Протегнах ръце напред, засилих тялото назад и пробих веригата от детски тела. Толкова хубаво усещане. Затворих очи, обтегнах всички жили и мускули. Знаех, че този път ще мога да избягам.
Уви, усетих с тялото си друго кокалесто тяло. Една мрежеста торба се уви около голите ми крака и паднахме. „Идиот, преби жената“, се чу от пейките в парка. Бабата стоеше с разтворени крака пред мен, наместваше напуканите си очила и опипваше белите коси, сякаш да не би и те да са счупени. „Какво правиш, бе, нормален ли си?“. Прострях ръце около себе си, за да разбера дали всичко е реално. Подпрях се на длани, за да се изправя, когато, без да искам, стъпих в торбата на жената. Краката ми сравниха яйцата й със земята. Маратонките ми изпускаха жълтък. „Олигофрен, тъпанар, тъпче храната ми, вижте го, майко мила, майчице…“.
За трети път овладях тялото си и реших да бягам. Отскубнах се от ръцете на господина, който ме държеше и бягах без да се обръщам. Вътре в себе си исках да ги убия всичките, но бягах, решително бягах, без нито едно извъртане. Знаех, че само така имам шанс. С бягане стигнах до моята улица, до моя вход, до прозореца с баба ми, която винаги ме чакаше, леко подвила пердето.
– Дам, това е много неприятен, травмиращ спомен от детството, Илияне. Но нали знаеш, че няма нищо общо с болестта ти. Всеки от нас е имал трудни моменти през годините, но не е отключил това заболяване. При теб има, така да се каже, физическо измерение – мозъчна увреда. Приеми го. Три години минаха. Вече не чуваш гласове.
Кажи му, че е така…
– Така е, докторе, просто, нали разбирате, търся обяснение защо се случи точно на мен.
– Недей, Илияне, само си хабиш силите и качваш тревожността, а това не е добре за здравето. Как върви работата в call центъра?
– Ами, оправям се, правим проучвания, занимателно е. Седя по осем часа. После се прибирам, готвя си, гледам филм. Харесвам едно момиче от работата.
– Това е чудесно, Илияне. Нали ти казах, че нещата лека-полека ще се наредят.
– Искам да ви кажа и друго, докторе…
Само да си посмял!!!
– Искам да ви призная нещо, докторе!
Тъпанар, неееее, не му казвай, той ще разбере, че още ме чуваш! Неееее!!!
– Докторе, направихме един списък на хора. На хора, които искаме да умрат. Съжалявам, докторе, но… той започва с вас…
Белослава Димитрова завършва немска филология и журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. През 2012 г. дебютира в „Литературен вестник“. Има публикации също така в литературните списания “Страница” и “Гранта”. Първата й книга „Начало и Край” излиза в края на 2012 г. в поредицата „Нова проза и поезия” на издателството на СУ „Св. Климент Охридски”. Втората й книга „Дивата природа” е с логото на ИК „Deja Book” и излиза през 2014 г. От 2012 до 2016 г. е водещ и редактор в Бинар. Поддържа блог за своя и чужда поезия Форсмажорна, а отскоро е и влогър.
