Слънчевата система е много яка – въртят се там едни планети, описват орбити, привличат се и се отблъскват, светят си. Ние пък изпращаме летящи консервни кутии до тях и получаваме данни. После учените умуват няколко години и ни разказват на прост език за новото откритие, а ние се възхищаваме. Ако вие сте като нас, вероятно горе-долу такива са отношенията ви със Слънчевата система, въпросът е дали си я представяме точно и дори изобщо имаме ли представа какво е тя.
Най-кратният отговор е – не, не си я представяме правилно. Повечето хора дори не знаят точно колко планети има тя, защото не са сигурни сега последно Плутон планета ли е или е осмото джудже на Снежанка. И това май е малко странно за хора от 21 век. Оказва се обаче, че дори и да искаме да добием представа за това как точно изглежда Слънчевата система, никоя снимка в учебниците или в интернет не може да ни бъде от полза, защото не е в правилния мащаб. И точно тук се наместват Уайли Оурвърстрийт и Алес Горош. Понеже те явно знаят, че е по-лесно да показваш, отколкото да обясняваш, се заемат да изградят точен модел на Слънчевата система, който да спазва правилния мащаб. Така създават проекта си „В мащаб“ (анг. – „То scale“).
За целта те започват от Земята и я намаляват до размерете на стъклено топче за игра, от онези, които преди наричахме сирийчета. Така Слънцето пък става колкото топка за йога. И тук нещата започват да стават плашещи, оказва се, че за да спазят мащаба на Слънчевата система в своя макет, в който земята е с размерите на топче за игра, но и да успеят да наредят останалите планети, на авторите на видеото ще им е нужно плато в пустинята „Блек рок“ с площ от около 11 квадратни километра.
Ако вече сте изгледали клипа, със сигурност сте изпитали онова малко странно чувство, когато разбереш колко си малък в буквалния смисъл, а планетата ти е просто едно малко камъче, което се търкаля из космоса. Човек се замисля и за това дали пък целият ни ентусиазъм по колонизирането на нови светове, нови „супер земи“ не са просто мечти, които са в бъдещето, а може би и изобщо няма да се сбъднат. Защото разстоянията в космоса са не просто големи – те са непонятно огромни за нас хората.
За да добиете представа, отново ще използваме аналогията с топчето, този път обаче си представете, че цялата Слънчева система е голяма колкото едно такова топче и то се намира, да кажем, в Йо Йорк. Е, за да се спази мащабът на разстоянието до най-близката Слънчева система, също с размерите на сирийче – Проксима Кентавър, нейното топче трябва да бъде поставено в Хонолулу – на над 8000 километра от другото. Така поставената задача ние, човеците, обитаващи една незначителна прашинка от това топче, някога да изминем нищожното за космическите мащаби разстояние от 4.2 светлинни години до Проксима Кентавър изглежда напълно невъзможна. Какво остава за по-далеч, до друга галактика, например?
Когато нещата са поставени в истинските им размери, на човек му става някак си самотно в космически план. Пък и започва да се чуди дали в крайната сметка тези наши оптимизъм и вяра, че рано или късно човечеството ще заживее на друга планета, няма да се окажат породени от най-обикновена липса на информация.
