Да напишеш книга за такава вселена като Лев Толстой се иска не само смелост, но и много знания. Иван Ланджев притежава и двете и се е впуснал в това нелеко начинание. Плодът от него е книгата му „Поетика на себенадмогването. Наративни стратегии у късния Лев Толстой“, чиято премиера ще се състои на 20 април в литературен клуб „Перото“. В навечерието на събитието ви срещаме с Иван, за да разкаже повече за своето изследване.
Как се насочи точно към Толстой, имаше ли дилеми преди да се захванеш с научен труд, свързан с живота и творчеството му?
Когато преди няколко години се подготвях за докторантските си изпити, смятах, че ще пиша дисертация за Достоевски, защото вече бях писал дипломни работи за него и за Лев Шестов в предишните си специалности. Интересът ми към руската литература е отдавна. И не поставях под въпрос, че така ще продължа, Достоевски беше и си остава голяма мода сред философите.
Но започнах да чета Толстой по-сериозно и задълбочено, да го откривам наистина. Може би преди това съм бил твърде незрял за него, не зная. Но открих нещо за себе си в Толстой, което не ме остави на мира. Дадох си сметка, че популярните, наизустени неща, които се говорят за него, просто не са така. И че именно късният период, за който се говори предимно в контекста на проповедта и религиозното учение, е изключително интересен първо като литература.
Щом веднъж ти е станало наистина интересно и любопитно, вече няма никакви дилеми нататък – сядаш и го правиш. Не мисля, че има нужда от друга мотивация за един автор освен тази – да му е интересно, любопитно.
Книгата ти е написана на доста четивен език, това ли е начинът тя да стигне до по-широк кръг от читатели? Идва ли краят на книгите, написани на сложен научен език?
Надали идва какъвто и да е край, няма и нужда, въпросът е в друго. Не трябва ли да се подразбира, че е необходимо да говориш ясно? Естествено, не може да се мине без никакъв понятиен апарат, все пак предметът е конкретен, има си своя специфика, която предполага определена терминология на места и т.н. Но терминологията не може да бъде самоцел. Не може да бъде и прикритие за факта, че всъщност не казваш нищо – някак си е много прозрачно това, вижда се.
Имам си една любима класификация, свързана с въпроса каква всъщност е ролята на критика. Какво трябва да прави той за мен – читателя? Следните неща:
1. Да ме запознава с автори и произведения, за които съм бил в неведение и не съм знаел нищо.
2. Да ме убеди, че съм подценявал някой автор или произведение, защото не съм чел достатъчно внимателно.
3. Да ми покаже връзките между произведения от различни епохи и култури, които досега не съм успявал да уловя сам, тъй като не знам достатъчно по темата.
4. Да ми даде такъв прочит на дадено произведение, който да увеличи разбирането ми.
5. Да хвърли светлина върху творческия процес на даден автор, как именно е направил това, което е направил.
6. Да ми разясни връзката на изкуството с живота, науката, етиката, религията и т.н.
Що се отнася до тази книга, първата задача автоматично отпада, защото на практика няма читатели, които да са в пълно неведение за гений от такъв ранг. Опитал съм се да изпълня останалите пет задачи. В тях никъде няма условие да си неразбираем, обратното: нека тезата ти е ясна (не е нужно читателят да е съгласен с нея, но трябва да я разбира), а езикът – толкова добър, колкото позволяват възможностите ти. Мисля, че това са очевидни неща.
Какви са стереотипите, които битуват по отношение на Толстой? Каква е причината да ги има?
Те са известни: около повечето класици с такъв колосален авторитет витаят всевъзможни стереотипи и предразсъдъци. Това е естествено, помага на мнозинството да намести гения в някакъв калъп. Традиционната масова представа, която битува за късния Толстой, е представата за белобрад старец в саморъчно шита рубашка, който размахва пръст и учи хората на морал, в известен смисъл проповядва „силово“, а като художник е отслабнал и не е равностоен на автора на големите шедьоври „Война и мир“ и „Ана Каренина“. Разбира се, истината е много по-сложна и интересна от това.
Какво от живота на Толстой остава скрито от очите на читателите, кой Толстой не познаваме?
В книгата обръщам доста внимание на това, тук съвсем кратко ще отбележа само, че всъщност въобще не става дума за закостенял застъпник на остарели догми, а напротив – за непримирим бунтар. Бил е такъв през целия си живот.
Основните разлики между ранния и късния Толстой? Какъв е генезисът на метаморфозите в него?
Тезата, че можем наистина да говорим за „двама“ Толстоевци (преди и след духовния поврат) си има достатъчно застъпници. Аз не съм сред тях, по-скоро в радикалните възгледи на късния Толстой виждам естественото личностно и творческо развитие на ранния и зрелия. В неговата „лудост“ дори, ако щете, има последователност и логика, а не неочакван завой. В този смисъл бягството му от Ясна поляна на 82 години е закономерно.
Защо според теб възгледите на Толстой се радикализират през годините, на какво е реакция това?
Отново – говоря за това пространно в книгата. В едно изречение: проблемите от частни, стават всеобщи. Вече трябва да се спаси и да стане по-добър човек не само граф Лев Николаевич, а е неотложно да се спасят и да станат по-добри всички хора. „Рецептата“ е общовалидна. Залогът е целият свят.
В последните си години Толстой се превръща в гуру и стотици поклонници се стичат в дома му, с какво ги привлича той?
Изкушавам се да отговоря – с гения си, но това е спорно. Със силата си – тя е притегателна. Последователите му всъщност не го познават, а той често е отегчен от тях.
С примера си – той на практика се опълчва срещу целия властови апарат. И само той има характера и авторитета да го направи така безкомпросмино и решително, така непринудено.
Ти си бил в имението на Толстой в Ясна поляна, как се чувстваше там, какъв живот е водил писателят?
Впечатлява мащабът. Виждаш, че когато човек е израснал в такова място, е естествено да му хрумне идеята да си преведе сам евангелията наново и да ги обедини, защото нещо не му харесва в превода и подредбата им. Естествено е да напише нещо като „Война и мир“. И няма никакво колебание пред грандиозността на замисъла – Толстой знае, че може. При него всичко е огромно – размахът на мисълта, залогът, идеята, реализацията.
Особено впечатляващо е и мястото на гроба му. Повечето хора знаят, че става въпрос за една могилка насред тревата, без никакви знаци, нищо, тъй като през 1901 Толстой е отлъчен от Руската православна църква (решението е в сила и до днес). Не вярвам в никакви мистики и разни там „енергии“, но не мога да не призная, че се усеща нещо специално на това място.
Идеите на Толстой са повлияли на мисленето на Махатма Ганди, Мартин Лутър Кинг и други значими личности на нашето време. Липсват ли днес мислители от ранга на Толстой, които да променят към добро съвременния свят?
Разбира се, че липсват или поне е подкопан авторитетът им – дори да съществуват (а всъщност и Толстой съществува днес – всички гении, които са ни оставили творческо наследство, са от огромна важност за днешния ни ден, те не са изчезнали), се намираме в състояние на някаква повсеместна преструвка, че ги няма, не искаме да ги слушаме.
Живеем във време, което все по-яростно се опълчва срещу фактите и знанието. Наблюдава се някакво презрение към истината и към нейните търсачи и защитници, към експертните им мнения – с една дума, „недей много да знаеш, че дразниш“. С такава реторика се печелят избори, управляват се държави – откога невежеството е гарант за автентичност? Жалко е.
С какво е съвременен Толстой? Какво може да ни даде, което сега не притежаваме?
Донякъде отговорих в предходния въпрос. Нелепа заблуда е, че големите автори от минали епохи си принадлежат някъде там, все едно ние днес знаем повече. Литературата не работи така, не й е обещан някакъв непрестанен „прогрес“ през вековете. В науката е по-различно. Един съвременен лекар например, и без да е гений, е по-подготвен от Хипократ, просто днес знае повече, за повече заболявания и техните лечения, стъпил е върху цялото натрупване от знания преди него. А един съвременен писател, на каквато ще традиция да е стъпил, не е по-добър от Толстой, Шекспир, Данте.
В изкуството се появяват гении спорадично и ние трябва просто да сме благодарни. Толстой е съвременен с най-различни неща – с това, което е предрекъл, сложността на мултикултурния диалог (вижте „Хаджи Мурат“), битийната „захвърленост“ на отделния човек, битката за правата на потиснатите, абсурдът на институциите, който по-късно, през XX век, ще наречем „кафкиански“, потокът на съзнанието, върху който ще стъпи модернизмът и който ползваме и днес, личният бунт срещу властовия контрол… Списъкът може да продължи дълго.
Има и друга причина, поради която личности като Лев Толстой няма как да не са съвременни – нашите проблеми днес не са качествено различни от това, за което те говорят. Историята на цивилизацията е, както добре знаем, до голяма степен история на костюма – хората сменят дрехите си, но нравствено не се променят.
Има ли спор между тримата големи в руската литература – Толстой, Достоевски и Чехов, или по-скоро това е плод на читателската любов, накланяща везната към един от тримата?
Тук се връщаме към темата за устойчивите масови представи и стереотипи. Тези три имена са и най-международно приетите, „прегърнати“ и от западната рецепция. Да речем един Пушкин вътре в Русия има не по-малък авторитет, но що се отнася до целия свят, нещата стоят по-различно и наистина говорим най-много, най-често и най-разпалено за тези тримата.
Какво кратко да ви кажа за тях… У Достоевски има много болест. Обратно, при Толстой има много здраве и жизнена сила, виталност. С годините човек се научава да цени тъкмо тези неща повече. Това донякъде обяснява по-голямата притегателна сила на Достоевски, когато човек е по-млад. Може би е необходимо в един момент да го „преболедуваш“, знам ли. Което не значи да спреш да го цениш.
А Чехов е нещо съвсем отделно. Тази невероятна тънкост, ирония (но не злонамерена), спокойствието, липсата на патос, този чеховски хумор, от който хем ти става смешно, хем изведнъж ти се доплаква. Чехов знае, че е наистина смешно това колко е тъжен светът. А ние винаги ще знаем за Чехов по-малко, отколкото ни се иска.
Апетитът идва с яденето, би ли задълбал с ново научно изследване в океана, наречен Толстой?
Възможно е, да, защото любовта, любопитството и интересът ми към предмета не са спаднали, не са охладнели. По-скоро ще охладнее отношението ми към собствената ми книга сега, когато тя вече е факт, но това е нормално и неизбежно – винаги става така.
