„Болният човек край Босфора“ – така в края на 19-и век западните вестници наричат нереформираната и отиваща си Османска империя. Повече от век по-късно недалеч от протока отново има болен човек, но този път една възрастна дама охка край Витоша.
Тази дама се казва София и, макар да сме свикнали да казваме, че „расте, но не старее“, за всички е ясно, че тя изнемогва. Болна е от две неща – от хора, но това е по същия начин, по който всички ние сме болни от живот – животът убива нас, хората, а ние, хората убиваме града си; това е естественият цикъл на живота. Втората болест е по-страшна – София от край време е пълна с паразитиращи чиновници и администрация, които като кърлежи смучат кръвта в центъра ѝ, докато крайниците ѝ съхнат.
Проблемите на нашия град стават все по-големи и по-големи и се опасявам, че накрая ще се окажат несъвместими с живота, тоест с хората. Казвам го като човек, който далече не се опива от модерните в последно време еко тенденции и зелено живеене – кози виждам два пъти годишно: веднъж по време на традиционно посещение в зоологическата градина и втори път, когато отивам да си плащам данъка на колата в общината. Не желая и да живея в малък и спокоен град, където всичко се разлива в ежедневен ритъм, за да приключи в пет, а и на село не възнамерявам да се пренасям. Голямата, шумна, приемливо мръсна, задръстена и леко изнервена госпожа е моят дом и аз обичам да живея в нея.
Тя обаче започва да агонизира и проблемът не са хората. Градовете са създадени в тях да се живее, по цял свят полисите стават още по-големи, а работата на администрацията е да прави живота в тях възможен и поносим.
С нашата госпожа обаче това не се случва. София наистина е болна – болни са дробовете ѝ, толкова болни, че замърсяването с прахови частици в „Павлово“ и „Красно село“ (квартали, които по принцип мислим като по-скоро зелени, близо до Витоша и т.н.) е съизмеримо с това в градове от държави в Азия, които дори не знам къде са на картата. Автомобилите със сигурност са проблем, но докога цяла зима половината град ще се отоплява на дърва, въглища и мокър картон, все едно сме в руска губерния през 18-и век? Нима е невъзможно да се стимулират алтернативни (демек такива от 20-и – поне – век) методи за отопление? Като парно, например?
Като казах парно, та се сетих. Абе, тея луди ли са? Почти една седмица половината град няма парно. Едни от най-големите квартали – „Люлин“, „Младост“, „Надежда“, „Витоша“, „Дървеница“, „Студентски град“ – бяха изстреляни директно в ледниковия период. Това на медицински език се нарича мултиорганна недостатъчност и обикновено води до смърт.
Мрежата била стара. Ама вие сега ли се запознавате с тая мрежа, та осъзнавате, че е стара? Къде бляхте и защо вместо да превръщате бул. „Витоша“ в подобие на „главната“ в Оряхово (да ме прощава Оряхово), не сменихте един километър тръби и някоя и друга абонатна станция?
Ако бяхме нормална държава, след подобен чутовен гаф с парното уволненията щяха да се правят по домова книга, докато в Топлофикация и Общината не останат само портиерите… евентуално. Спомняте си онзи анекдотичен пример, че кметът на Ню Йорк бил уволнен, защото токът спрял – това май не е вярно, но бъдете сигурни, че, ако там изчезне топлото на половината град за една седмица, бая чиновник ще хвръкне към Луната.
И това са само най-пурпурните циреи върху лицето на града. Всяка пролет, след като се стопи снегът, трябва да се качваме на луноходи, защото по улиците кратерите са с размери на капани за малки слончета. Асфалтът наистина не се яде, ама вашият се рони като небет шекер. Вярно е и това, че усилия се полагат, а метрото е най-хубавото нещо, което се е случвало на града от посещението на римския император Траян насам. Големите паркове започват да приличат на нещо, а и някои булеварди също се ремонтират, но всичко това се представя като благоволение свише, а не, както е редно, с извинение, че е прекалено малко, прекалено късно.
Никой още не се е потънал в земята от срам заради плочките около НДК, които след дъжд стават минно поле или затова, че снежните преспи превръщат тротоарите в барикади като от Френската революция.
Че токът спира, ама не защото няма мощности и въглища в ТЕЦ-овете, а защото цялата мрежа е стара и гърми като пуканка всеки път, когато някой си пусне печката и телевизора едновременно.
Че цяла София оттатък околовръстното си излива отходните води където свари – в реки, в канавки или просто на улицата.
Че, за да слезеш от Драгалевци до София през зимата, също като на Амундсен, ти трябват два впряга с хъскита, за да можеш, щом закъсаш, да изядеш единия, докато те подминават снегорини с български знамена по вдигнатите две педи над асфалта лопати.
Че им позволиха да застроят всеки квадратен метър, включително и мочурищата, където прадядовците ни си пасяха говедата, и сега половината град гази в тиня по пояса.
Че ни вдигнаха билетчето точно с толкова, колкото да си закърпят бюджета, но в рейсовете е все същата песен за огън през лятото и за лед през зимата.
Точно тук, когато шопът в мен ме кара да напусна добрия тон, ще спра.
Ще спра, защото вината не е само тяхна, а и наша – на новите и стари софиянци, които си траем, цъкаме с език и прескачаме дупките и идиотщините като малоумни кенгура, вместо да се вдигнем на опашките си и да си вземем града обратно. Защото ние, за разлика то тях, нямаме мандати, не можем да се самоуволним и сме тук за постоянно. Така че, когато болната госпожа край Витоша окончателно предаде Богу дух по тяхна и наша вина, едни ще тръгнат да търсят друга София, а други ще останем да живеем в разлагащия ѝ се труп.
