Много обичаме петъците, още повече ако си намерим повод да не работим. Миналият петък беше точно такъв. Залепнахме за телевизорите и ако ще потоп да има, ние ще викаме „Българи, юнаци!“. Нормално е – нашият Григор се изправи пред Надал на полуфинал в Аустрелиън Оупън. И игра достойно, успя да обедини нацията поне за 5 часа. Винаги сме имали нужда от такива личности. Някой, който да свърши работата вместо нас по обединението ни. Футболистите на Световното през 1994-a, Веселин Топалов, Кубрат Пулев, златните момичета в гимнастиката и т.н.
За сметка на тях ние самите се разединяваме много успешно. Всъщност всичко останало ни разединява. Обедини ли ни някой обаче, ставаме много силни. Веднага социалните мрежи се изпълват със статуси, пълни с родолюбие. Дори загубата на Гришо се превръща в победа. Радостни и превъзбудени, не виждаме по-далече от носа на еуфорията си.
Колцина се сетиха например, че на същия този 27 януари, петък, е Международен възпоменателен ден за Холокоста? На тази дата са освободени шепата оцелели в концентрационния лагер Аушвиц. Това става в процеса на победата на Съюзническите войски над Хитлер и влизането на Червената армия в лагера. Аушвиц остава символ на нацисткия геноцид, при който загиват милиони. И това са не само евреи, жертви стават – роми, хомосексуални, хора с психически и физически увреждания, пастори, неизповядващи „расовите“ възгледи на управляващите. Геноцидът върху всички различни е бил безпощаден.
Парадоксът е, че той се случва по волята на народа. На изборите за Райхстаг през юли 1932 г. нацистите тържествуват с 230 места и стават най-силната политическа партия в Германия. На 30 януари 1933 г. Адолф Хитлер е обявен за канцлер на страната. Той постига тази висока цел без метежи и без революция, а съвсем законно – по конституционен път. По същия конституционен път и ние си избираме на всеки 4 години кой да ни управлява. Vox pópuli, vox Déi.
След това започват оплакванията, че нацията е подложена на геноцид от властимащите, че това или онова не върви, че еди кой си откраднал няколко милиарда, че пенсионерите едва оцеляват. Това е нашият, български Холокост. Не си го даваме на никой друг. Свикнали сме с него. Станал е неделима част от бита и съществуването ни. Едно сладко самоунищожение, без което не можем. До следващия турнир на Гришо. Или до следващите избори?
