Теодор Фичев е един от онези млади хора, за които си струва да се говори. Той е малко „перде“, говори на остър софийски жаргон и си дава вид на човек, на когото не му пука особено. В същото време Теодор е един от най-талантливите български млади оператори, чието име започва все повече да се чува.
Правил е клипове на повечето от стойностните имена в алтернативната българска сцена в момента – Стругаре, Жлъч, Logo5, The Science, снимал е няколко късометражни филма и има заснета и една телевизионна реклама. За толкова млад човек (Теодор е на 24 години) това далеч не е скромна биография. Към това трябва да прибавим и редица други проекти, в които той е бил част от техническия екип.
Занимава се със снимане от 5 години. Учил е операторско майсторство в НБУ, но не го е завършил. Казва, че не е похвално, че през последните две години малко е позарязал следването, но му се налага да снима много и не му остава време да се дипломира.
Намира за изключително грешно битуващото в последно време разбиране, че не е нужно да се учи за тези неща, а е достатъчно да вземеш камерата и да започнеш да снимаш:
Това е зверска глупост. Нека да вземем за пример музикалните видеа. Голяма част от хората, които печелят пари в този бизнес, реално не са стъпвали в университет или на терен и не знаят как стават нещата. Отваря се Ю Тюб, гледат се някакви туториъли, купува се техника и започва да се върти, а това не е окей. Човек трябва да мине през това място, не че на нещо ще те научат и ще ти сложат с фуния в главата. Няма да станеш фрезист, защото си чел за фрези 20 години, трябва да я пипнеш тази фреза. Много е лесно да отидеш в магазина с 5000 лева и да си накупиш една купчина техника, с която да започнеш да правиш работи. Има обаче някои неща, които университетът ти ги дава. Все някой ще ти каже някой режисьор, някой филм. Нещо ще научиш, без да искаш. Освен това си личи зверски, много са малко хората, които са самоуки, тях историята на киното ги е показала. Има колеги, които се занимават от години и не се стараят да взимат пари, а да работят по портфолиото си. Те знаят, че това, което правят не може да струва пари, защото все още не са достатъчно добри. За мен пари взимаш, само когато имаш базата и възможностите да го правиш.
Казва, че така се чупи браншът и че бизнесът с музикални клипове в България е една голяма пародия, защото хората не знаят какво правят. Смята обаче, че това отчасти идва и от зрителите.
Те не търсят качество. Излиза новият трейлър на клипа на Гери-Никол, при което отдолу някой пише „леле, тези кадри от високото изглеждат много скъпи, като на филм“. Аз гледам клипа после и той не изглежда „много скъп като на филм“. Те просто са вдигнали един дрон над някакви пясъчници в Турция. Всъщност този дрон струва 350 евро, после клипчето в Ю Тюб и излиташ.
Намира пазара за наводнен, а това има пряко отношение към формирането на вкуса на зрителите. Публиката не е тренирана и не се интересува много. Една немалка част от хората, смята той, искат това, което получават, да е готово за ядене, да не им се налага да се напъват да мислят.
Понеже сме залети от едни и същи неща, хората започват да смятат, че това е качественото. Той си пуска новия тъп български сериал и си казва „това е качествено“, а то не е. После ще си пусне HBO, но няма да се замисли защо едното го кефи малко повече от другото, защото повече му гали окото, защо му е по-интересно. Най-много да си каже „за българско е добре“. Ама не, не – в цял свят работим с едни и същи камери, буквите са едни, историите също. Няма значение откъде идваш. Миналата година Оскар за чуждестранен филм спечели „Синът на Саул“. Невероятен унгарски филм, сниман за 1 млн. евро. Като видях колко струва и ми стана смешно. Сниман е на лента, с кадри по пет минути, при това в епоха. При нас също се отпускат подобни пари.
И все пак Фичев е твърдо убеден, че има за кого да се правят качествени клипове и да се снимат стойностни филми. Така разговорът се насочва към музикалните клипове, които прави. Споделя, че понякога сам се връзва с изпълнителите и им казва, че харесва музиката им. Предлага услугите си, но не го прави за пари, а защото иска нещата да се получават. Преди всички обаче държи на екипа и избягва да прави всичко сам, защото го намира за страшно непрофесионално. Работи с режисьори, на които има доверие, като Тодор Бодуров, Васил Витанов, Филип Морозов. Съвсем откровено признава, че не става за режисьор и държи винаги да имат такъв.
Осъзнава разликата между режисьорската и операторската работа и казва, че той се занимава само с картинката. Смята, че подобно разделение на отговорностите в България остава на заден план и това не е добре.
Неслучайно в един филм има 500 имена. Всеки има задължения, това е сътрудничество. Футбол не можеш да играеш сам. За мен трябва винаги да има екипна работа, на всяка цена и при всички положения. Всяка жаба да си знае гьола – както при музиката – един човек я прави, друг я мастерира, трети текст пише, четвърти пък го пее.
Самият той държи добре да опознае песента, преди да започне да снима клипа към нея. Въпреки това основната интерпретация идва от режисьора.
На мен може да ми дойдат някакви идеи, но ми хрумват главно картини. Мисля, що се отнася до музикалния клип, да се търси сериозен драматургичен подход е малко пресилено. Много история не е оферта. Клиповете с акцент върху сюжета са едва ли не късометражни филми върху музика. Акцентът се измества, дори и когато са успешни, те реално са силно концептуални проекти. Реализират се от хора, които много добре знаят какво правят, а тук не винаги е така и накрая става малко смешно. Все пак аз се нагаждам по режисьора. Работата на един оператор е да визуализира това, което се случва в главата на режисьора. Тук, естествено, е важна и техническата грамотност на режисьора, едно е да кажеш „виждам парапет“, друго е да кажеш под какъв ъгъл, с какъв обектив го виждаш тоя парапет и т.н. Но аз малко или много чакам наготово – трябва да ми се даде песен и идея, аз само да я визуализирам.
На въпроса ми дали търси някаква определена естетика, визия или почерк в снимането на клипове, той къде на сериозно, къде на шега ми отговаря, че изобщо не му пука и допълва:
Не снимам видеа на много артисти. Аз съм при тези хора, защото наистина много харесвам музиката им. Смятам, че тя трябва да е съпътствана с адекватна визия. По този начин ние се бутаме едни други напред. Те получават як видео клип, а аз – нещо, от което не се срамувам и мога да го ползвам в своето портфолио.
Не е сигурен, дали така се формира своеобразна независима сцена, но споделя, че работи с ограничен брой артисти, с които се пазят едни други. Веднага го прекъсвам и го питам от какво се пазят, а той през смях ми отговаря:
Да не заприличаме на това, дето всички го гледат. От себе си се пазим, защото е много лесно да се поддадеш. Много е лесно да станеш популярен оператор, правиш си страница във Фейсбук, качваш три неща и започваш да приемаш всеки. По 50 клипа на година могат да се правят преспокойно. Аз мога да си ги монтирам сам, ще си ги режисирам, ще си ги снимам. Но защо? Да се вземат едни пари? Ние това най-много се шегуваме, че „най-важното е да се вземат едни пари, брат, другото – майната му.” От това най-много се пазим – да не спрем да правим това, което ни кефи. Има си и последствия, разбира се, защото „не взимаме едни пари”, отказваме работа. Рискуваш, но аз не искам цял живот да им влача обективите на онези сладури.
Фичев прави всичкото това с ясното съзнание, че целта е киното. Клиповете за него са стъпка към снимането на филми. Един вид тренировка на ръцете, окото, процес, в който можеш дори да експериментираш, без това да ти се отрази в негативен план. Така вижда единствения начин – да се правят клипове и късометражни филми, с които да се излиза в чужбина. Към телевизията обаче отношението му е коренно различно:
От телевизията бягам с все сила. Това е едно работническо дело, което просто тече. Няма творчеството. Работил съм и там известно време и знам как е. Имам един телевизионен проект като оператор, не главен, един от многото, и отделно съм замествал два пъти като телевизионен оператор, в студио. Не мога да се занимавам с това по никакъв начин. Не искам да обезценявам работата на много хора, но всеки може да бъде оператор в телевизията, просто ти показвам копчето и двете ръчки и реално го правиш.
Няма как да не го попитам дали не се чувства като част от някакво поколение или дори вълна, която се опитва да заяви свой почерк. Той обаче не смята, че това е точно така, според него всичко е въпрос на смелост, а не на поколение:
Иска се смелост да правиш това, което искаш. Нашите неща не са гениални, не са невиждани. Някаква камера хвърчи някъде и някакви неща стават. Не е нищо гениално, правено е и ще продължи да бъде правено. Трябва да си достатъчно смел и тъп, за да виждаш, че има много голяма вероятност да не стане, но въпреки това да не се откажеш. Много хора ги е страх да не се изложат, сакън да не сбъркат и сами се затварят в квадратче, казват си: „Тука нещата стават много тънки и не смеем да пипаме.“
Въпреки че най-много му се прави кино, знае, че с него не може да се изкарват пари. Затова прави клиповете и рекламите.
„Кино винаги ми се прави, писна ми от тези клипове. Трябва да се снима нещо обаче. Можем да си говорим тук с години как ще правим великите филми, но като си говорим, какво правим? Реално нищо. Дай да снимаме нещо, да тренираме мускулите. И понеже най-лесно се правят кратки, малки, бързи проекти, които в повечето случаи не изискват много, ние въртим клипове като идиоти. Ако имам избор обаче, всеки път бих снимал филм.“
В края на разговора отварям дума за онова, което винаги се появява в разговорите с талантливите млади хора в България. Питам го дали се е замислил да бяга. Отговаря ми, че пред него този въпрос не стои, защото киното, към което се стреми, е интернационално изкуство.
Не смятам, че трябва да бягаш. Ако на някого му трябваш, ще те викне. На мен не ми е нужно да живея във Франция, за да заснема френски филм. Ако евентуално някой чуе за мен, ще ме издири, ще се обади и ще каже: „Пич, ела тук за половин година, искам да работим заедно!“ Когато всичко приключи, се връщаш обратно. Такива неща се случват, без да ги търси човек. Може би от разстояние е по-трудно, но, ако направиш впечатление на някого с проект, който е излязъл навън, преспокойно може да те поканят някъде.
