След дуетния му албум с Бебо Валдес “Lagrimas negras”, издаден от лейбъла на Фернандо Труеба в далечната 2003-а (Латино Грами за следващата), Диего ел Сигала заслужено получава световно признание на таланта си на певец, далеч излизащ от стриктните очертания на фламенкото.
Не че такива не са до последния си дъх и Камарон и Енрике Моренте, просто посоката му е част от т.н. „музика на отиването и връщането“, както буквално се превежда цяло течение на взаимно влияние на испанската с латиноамериканската музика.
Болерото, към което се обръща Сигала преди почти 15 години, далеч не остава изключение в дискографията му. Следва концертен албум с Бебо, проектът “Dos Lagrimas” с гостувалия ни малко преди да ни напусне Гийермо Рубалкаба и с Тата Гуинес, част от „Иракере“ от времето, когато им превеждах от сцената на бившата зала „Георги Кирков“ (днешен Парламент), без да пропускаме и участието на един от „кръстниците“ ни, акордеонистът Ришар Галиано. Следват още латиноамерикански музики в албумите му Romance De La Luna Tucumana и Cigala & Tango, както и участието му в турнето ’85 на друга наша приятелка, Омара.
Ето го отново със салси, румби и болерос, записвани над година околовръст из новата му родина, Доминиканската република. Освен знакови песни от двете страни на el charco (локвата, както любезно се обозначава Атлантика) – достатъчно е да споменем финалната Como fue на Бени Море, албумът включва не по-малко интересни гости като Гонсало Рубалкаба, Оскар де Леон (отново заедно след участието им в албума Мексико Фламенко), брата на Карлос Сантана – Хорхе и още малко „оцелели“ от Fania All Stars, като от фламенко-страна ни посрещат китарите на Антонио Рей и на Диего ел Морао (също и кахона му). Почитта е било пряка – към Бебо Валдес във Фиеста за Бебо, било само с намигване към Маркес в Разговор по време на болеро (записът е „на живо“ и е в памет на „хитаното на болерото“ – певеца Мончо).
Изненадите също не отсъстват – лично за мен най-добрата е в „кубанизирането“ на близката до сърцето на всеки фен на Алмодовар „Se Nos Rompio el Amor“ на Росио Хурадо. Заглавната композиция от репертоара на Рей Барето не може да бъде разбрана докрай извън контекста на двете лични драми в последната година за Сигала – губи съпругата си и дни преди премиерата на албума – майка си. Колкото до връзката с метрополията, новият островитянин Сигала нито се отказва от същността си на фламенкос (пее и за тъмния си цвят), нито от вкарването на двусмислени за музикалната сплав текстове като тези за брадвата и мачетето и за новата кръв – „заедно ще победим“. Сигурно затова по време на записите се ражда и репликата Cigalizate! (Сигализирай се)
В очакване сме и на документалния филм по записите на Indestructible (несъкрушим, неразрушим). Първото интегрално слушане на албума на фламенко-салсерото неминуемо ще ви накара да си зададете въпроса докъде стигат границите на автентичността и антагонистична ли е тя с търговския нюх. „Дискът е весел, въпреки тъжния момент от живота ми – това е моята история“ – признава Сигала. Фенове или не на личността му, поредната му добра продукция идва да ни напомни, че дори и жанрът салса да не е в най-силните си моменти (както и болерото в момента на излизането на “Lagrimas negras”), бъдещето никога не е било на опортюнистите.
