Така ни го рецитират приятелите Елиадес Очоа и Роберто Фонсека в последния опус на последния. Въпреки, че в оригинал буквите са само главни, става дума за Куба наобратно. И затова музиката започва и свършва с Кубинската мелодия на напусналия ни преди пет години американски композитор и пианист Рей Брайънт.
Следват – като по учебник – основните стилове и влияния в афрокубинската музика: мамбо, контраданс, хабанера, болеро, филин, без да се пропускат отзвуците на рока и рапа. Звучността е изцяло доминирана от запазената перкусивно-оркестрална с вуду привкус марка Фонсека, а текстовете малко или повече разказват познатата (на изкушените) история за Куба като „фабрика“ за музиканти, чиято сила е в обединяването на жанровете и културите.
Дотук нищо ново, революционно, на първо слушане дори се рискува леко разочарование, като онова, с което скептично посрещаме всеки нов проект на даровит творец. Но това е разликата между истинския талант и минаващият/набеден за такъв комерсиален продукт, шлифован според търсенето, а не див като самородно съкровище – от минералното, до което не се и замислите, царство. Какъвто без съмнение е Роберто.
Когато си бил разтърсван неколкократно от сценичната му експлозивност, много по-убедителни могат да ти се струват дори и миниатюри като в случая реприза Tierra Santa Santiago De Cuba. Когато Фатумата Диауаре е вокализирала афро-страната на Фонсека, лириката в болеро като Despues с Мерседес Кортес е истински балсам, успокояващ ни, че и след Омара традицията ще продължава.
Пианото на Фонсека, не без препратки към Бебо и Чучо Валдес, отива доста по-далеч в извайването на светове отвъд карибските цветове. Не са случайни и заглавия с доминиращи духовни измерения (общо една трета от всичките) – Soul Guardians, Sagrado Corazon, Tierra Santa… Макар и с декларативно звучене, Velas Y Flores носи заклинателния характер на шедьовъра на Равел в постъпателно-завладяващото развитие, с изключение на отпрашващия нагоре, изненадващ в лекотата си финал.
