Свирят я наши приятели. След Spain и Spain Again Томатито и Мичел Камило отново дават най-доброто от себе си, пресъздавайки най-доброто от другите. От Пиацола до Чарли Хейдън. Бонфа, но през призмата на Пако (гледал ги е от първия ред във фестивала в Марсилия). И за пръв път – Сати, иначе чест гост на Дуенде в изпълнение на Чико О‘Фарил или Паоло Фрезу. Мориконе също не е забравен, както и един от първопоходците на китарата в джаза – Джанго. Логично, финалът ни връща в първоизвора – Чик (Armando’s Rhumba), въпреки признанията на последния пред микрофона на Джаз+ в далечната 1993 г., че всъщност парчето му Spain е повлияно от версията на Майлз върху Родриго.
Винаги подборката на теми в подобни проекти е била нож с две остриета . Едното – към твърдите хит-фенове (заради неминуемото включване на нехитови парчета, в случая Agua e Vinho, Love Theme, About You). Другото – към скептиците, че е възможна и по-добра версия от иначе най-най-най-любимата им. При всички случаи, когато имаме артисти с вкус и към експеримента, и към класиката, и най-вече в баланса помежду им, резултатът не може да не ни радва, както в случая. Всеки достатъчно разширява хоризонта на другия и до известна степен позицията на Томатито в дуото е сходна на тази на Пако при първия му досег с Ал ди Меола и Джон Маклафлин.
Във видео представянето на поредния си проект, чието сценично шествие предстои, не можем да не признаем чувството за мярка, еквивалентно само с това за личната им признателност към образците, на които се възхищават и споделят в техния творчески, по-скоро умерено-романтичен препрочит. Защото да обичаш нещо истински във всичките му измерения и отсенки е все по-рядко присъщо, да не кажа – разбираемо – на привикналите с хейтърството потребители на соцмрежите. Които естествено, нямат причини да полазват Дуенде, което всъщност е взаимно.
