Стефан Стефанов е млад писател, което не казва почти нищо. Пише и е под 30 години. Журналист е също така. Има два сборника с разкази – „Горе&Долу“ и „Край до Край“. Дотук надали ви хващаме окото или пък сърцето. Всъщност Стефан е човек, който освен че притежава талант, е и адски упорит.
Появи се с нов дързък начин на писане – остро политически и социално ангажиран и успя да го наложи. А представянията му по клубове се оказват една много успешна формула за приобщаване на повече и различни хора към четенето. При него винаги литературата върви ръка за ръка с друго изкуство. Музиканти четат разкази, актьори разиграват сцени, самият Стефан забива като истински рок стар собствените си текстове, които често са придружени от негови рисунки.
Успя въпреки системата да продаде първия си тираж и да се превърне в очаквано събитие за всички, които се оставят изкуството да им въздейства.
Решихме да направим едно фейсбук интервю със Стефан преди появата на втория му сборник и премиерата на 3-ти декември. А и той винаги запазва най-ценния си коз за накрая…
Защо пишеш по този начин?
Първо – защото никой друг не го прави, и второ – защото ми е интересно как социалното и политическото си взаимодействат с ежедневието ни. Хората тук си мислят, че могат да се покрият и да си действат, без това, което става на всяко ниво, да ги ангажира чак толкова, но бъркат.
Освен това политическо-социалната обстановка тук е толкова абсурдна, че всъщност е ад за гражданите и рай за творците, поне откъм теми. Има какво да се каже по нашия живот в България и света в 2015 г. и искам да го кажа в характерния си смешно-горчив начин.
Някои от текстовете ти се оказват направо пророчески… Като се има предвид, че си разигравал военни действия още в първия си сборник, пък и във втория, накъде върви светът за теб и за какво трябва да внимаваме, докато се притесняваме или смеем?
Това е въпрос, по който направо мога да напиша трета книга. Не искам да повтарям и преповтарям медии и политици за опасността от тероризъм, защото за това беше изписано много. Искам да обърна внимание на това, че интересните на големите корпорации, защитавани от марионетки като повечето политици и медии, създават среда, в която човек не знае как точно да реагира. Може да бъда заклеймен за това, но радикалните ислямофоби са също толкова лоши, колкото и радикалните либерали, поради простата причина,че те са на двата края на едно и също въже. Едните демонизират, другите подценяват.
Според мен, освен продажността на политиците, тероризма, ниската обща култура на хората, трябва да се притесняваме за това какво подкрепяме и зад какво заставаме. Разумът все повече се изплъзва между пропагандата и манипулацията, която се прокрадва не само от медиите, но и през фейсбук постовете на приятелите ти. Истината става все по-скрита и все по-скъпа за придобиване и съобщаване.
Много обичаш да се заиграваш в сюжетите си с Щатите, защо се оказва толкова благодатна тема за теб тази страна?
Защото мисля, че това е водещата държава на нашето време, независимо дали ни харесва или не. Всичко важно, което се случи там, се отразява навсякъде по света по един или друг начин. Така че, заигравайки се с техните теми, всъщност се заигравам и със световните. Другата причина е, че когато нашето поколение растеше през 90-те, на практика американската култура (както и сега) почти изцяло бе погълнала нашата – музика, кино, телевизия, всичко идваше отвъд Океана. В този смисъл, мисля че ние индиректно и несъзнателно сме попили тази култура и можем без проблеми да я оценяваме, когато е необходимо, да я критикуваме, когато е необходимо, и да я тълкуваме по начин, близък до native американския.
Странно е, защото в България в момента има много хора, особено в София, които го играят, все едно живеят в Калифорния, ако имат парите, а ако ги нямат – да искат да го играят по този начин. В главите на много хора ние сме там, но проблемът с това е, че не сме там и си личи. Поради същата причина, мисля че в някакъв момент, който започва сега, ще има порив към завръщане към българското.
А Русия, каква история би изкарал оттам?
Аз съм си мислел, че щом обвързвам сюжети с Америка, би трябвало да го направя и с Русия, за да е честно. Въпросът е, че въпреки всичко Америка е по-благодатна тема, защото там се случват много неща във всяка една сфера – политическа, социална, финансова, научна, културна. Това е и проблемът ми с Русия – имам чувството,че тази държава се намира в един безкраен исторически цикъл на диктатура, от която няма никакво измъкване.
В този смисъл, дали ще пишеш за Русия преди, Русия сега или Русия в бъдеще, разликата в генерален план едва ли ще е толкова голяма. Там хората просто не обичат нещата да се променят. Същото е и с хората тук. Това е и причината Русия никога да не стане едноличен световен хегемон- просто не става по техния начин. Това характерно развитие в застой с гарнитура от водка и калашници не ми е достатъчно интересно, за да го описвам.
Ти като цяло си по пътуванията. Защо е важно да се мести човек, дори когато няма достатъчно средства. Често хората казват – къде да ходя, като нямам кинти. Я по-добре да си стоя тук…
Движението е важно във физически и духовен смисъл, защото това те развива като личност. От една страна, това е най-добрият начин да научиш нови неща, места, хора,истории. От друга, пътуването е отличен шанс да се отърсиш от ежедневните грижи.По-добре пътувайте, колкото можете, защото пътуването винаги е във ваша полза. Пътуването по света е част и от пътуването ви към себе си.
Като начеващ писател успя да продадеш тиража на първата си книга. На какво се научи?
Научих изключително важни неща за мен, не само като писател, но и като личност. Разбрах, че за да направиш това, което наистина искаш, трябва вложиш всичко от себе си – време, енергия, креативност, труд, всички възможни контакти, за да постигнеш желаното. Ако не го направиш, значи не го искаш достатъчно. Усилията около промоцията на първата ми книга „Горе&Долу“ бяха равносилни на втора работа, от която не изкарваш финансови дивиденти, но го правиш заради нещо по-ценно – защото вярваш в това, което правиш, правиш го добре и реакцията на хората/читателите доказва всичко това.
С две думи- ако искаш да си писател или каквото и да е, трябва да се впуснеш на сто процента, без да се пазиш и без сметки в това приключение, иначе просто си губиш времето.Човек трябва да се развива през цялото време, иначе ставаш точно това болтче от машината, каквото тя иска от теб да бъдеш.
Един възрастен човек как чете твоите неща?
Моите наблюдения са ,че текстовете ми се приемат най-добре от възрастовата група 25-40 г., което е нормално, защото аз съм в тази група. Мисля, че по-възрастните читатели са свикнали и търсят по-класически тип изразност в литературата, което при мен почти липсва. Моята литература е директна, сатирично-абсрудна и безкомпромисна. Все пак имам надежда, че ако преглътнат характерния стил, по-възрастните читатели ще намерят нещо за себе си или поне донякъде ще си обяснят какво се случва в света около тях, дори да не им харесва.
Как гледаш на бъдещото на журналистиката в България?
Гледам и не го виждам. Журналистиката в България и по света в масовия случай е тотално зависима от корпоративни и бизнес интереси, които влияят на съдържанието, защото манипулират в полза на частни интереси. За всички в занаята, а и на множеството от аудиторията е ясно, че нивото падна под летвата в последните години, а медиите или не могат, или не инвестират в журналистите и това дава отражение на вида и качеството на медийните материали. Мисля, че олигархичният модел в България се бетонира, което сложи камък на врата на журналистиката и я засили към водата. Парадоксално или не, държавните медии останаха последните, където се прави журналистика.
Как ще провокираш хората да те прочетат отново? Защото това, което ти постигна, е да превърнеш хората в клубове и доста тъмни места в твои читатели.
Аз много вярвам в това, което пиша, защото до голяма степен го живея. Тази откровеност си личи в четенията ми, в писането ми и се предава на аудиторията. Основна задача за мен е по време на представяния, на четения, хората да бъдат провокирани от това, което чуят, защото ако няма емоция, няма и изкуство. Просто много вярвам в литературата си.
А ти какво четеш?
В момента нищо не чета, защото съм изцяло ангажиран с премиерата на 3 декември в „Перото“. Последно четох една много интересна биография за Бийтълс, една документална книга за стените, издигнати в конфликтни зони по света и биографията на футболиста Луис Суарес. Както можете да забележите, доста разнообразни четива, такава е и литературата ми. Опитвам се да получавам идеи и вдъхновение от всякакви източници на заобикалящата среда.
Писал си и пишеш много за музика, какъв е саундтракът ти към днешна дата?
Точно към момента много се радвам,че в ъндърграундът се оформя една много истинска рок сцена около банди като The Black Swells, Comasummer, Soundprophet и други. Публиката им е малка, но сплотена и много подкрепяща и това се случи от нищото, буквално пред очите ми. И в миналото имаше много добри групи от България, но това, което се случва в момента с тази сцена, е наистина страхотно. Чуйте първия албум на The Black Swells в интернет и ще разберете защо.
Твоите истории са пълни с кино, може би едни от най-естествените диалози, които съм чела на български. Виждаш ли нещата си филмирани и от кого?
Със сигурност съм се замислял, защото текстовете ми са наистина доста кинематографични, с много действие и жив, естествен диалог. На първо време мисля, че със сигурност бих работил по тях с Давид Вълков от DWolf Studio, който направи рекламния трейлър към книгата и е един от най-креативните млади творци, които познавам. Ако говорим за по-известни творци, може би бих посочил Дани Бойл.
От заглавието и от корицата сякаш краят има две лица, така ли е?
Tова определено е най-добрият завършващ въпрос, който са ми задавали до този момент. Краят има повече от две лица и те зависят от началото на историята. Лицето на краищата в повечето пъти е ясно от самото начало и това ще си проличи на премиерата на „Край до край“ на 3 декември, когато ще поставим едно символично начало на пътуването на тази книга. Със сигурност най-хубавото на Края е, че след него идва Началото.
