Кога за последно забеляза медия, която да те впечатли? Нямам предвид отделни автори-маргинали, които се появяват тук и там, а за цялостна добре изградена медийна политика от ново поколение, която сякаш да ти казва „Да, знам как се прави това, но хайде да опитаме по друг начин!“. Cuneus cuneum trudit, да, добре, окей – появиха се клинове (псевдо)културни парадигми, които отнесоха интелектуалните пориви на едно-две поколения като честен октомврийски вятър смачкани есенни листа (извинявайте за Маркесовското отклонение, понякога не мога да се сдържам).
Скъпи почитатели на качествената магазинна журналистика в България, която заплашваше да бъде наистина качествена преди едни 20 години, аз съм един от вас. Любимият Ницше казва „Жесток ли съм? Но аз казвам – което пада, то трябва дори да се блъсне!“. Няма как, някой блъсна тези списания. Но проблемът не е акт, проблемът е процес. Като Сътворението (но не по Гор Видал) например. Ако една медия приключи поради липса на финанси, но е на върха си – знаем, има такива парадокси – всичко е наред. Някои хора блъскаха магазинната журналистика у нас не само в света на метафориката. Печатните медии логично отстъпват мястото си на своите online-колеги. В това няма нищо страшно. Питам се само дали се появиха достатъчно качествени сайтове, които да заместят стилните корици, или положението е „кон за пешка“.
„Историята се повтаря: хората не желаят да се променят“ – думите са на Аркадий Давидович, но и наши. Не обвинявайте чалгата (имам предвид не музиката, а субкултурата) за изчезването на любими свои печатни медии от близкото минало. Променили сте се и вие, и времето – съвсем по Хераклитовски. Когато нещо се провали, интелигентният човек търси грешката у себе си. После започва да иронизира света. После себе си. А после пак света. „Иронията е необходим естетически компонент на мисленето“, казва Салвадор Дали. А самоиронията? Това прозвуча като „Selfimprovement is masturbation. And selfdestruction…“ от „Боен Клуб“ на Чък Поланик (не се произнася „Паланюк“, както го пишат родните издателства – не съм се объркал).
Не ти ли липсва изданието, което харесваш, да има корица? Да има социо-културни препратки, някоя фина политическа алюзия, да е крайно и безкрайно едновременно с лицето на някого, на когото поне да ти се иска да повярваш? Корица на химерично списание, което да има огромен тираж, изкупуван до последната бройка. Корицата на точно това издание е еклектична културна амалгама от това, което се опита да е, това, което искахме да бъде. И в един момент дори беше. Опитай да си спомниш качествените корици на родни списания (или БГ версии на чужди). После отиди и разгледай на будката с вестници. Точно така, няма ги. И затова сме виновни ти и аз.
Иначе много искаме да четем, без да се перчим с това. Това, разбира се, е свързано с екстремната необходимост от знание, от чисто интелектуален цинизъм, който е толкова присъщ на нормалните хора, които четат. Просто четат. А после четат още. Няма как да не си чувал полуироничното плоско оправдание на онези, които пият домашна ракия на ниската маса: „Е, не може всеки да е умен!“. Този шрапнел е насочен не като шип от авангардния ботуш на ранния Дейвид Боуи, а като фина пайета върху бюста на родна певица в специфичен жанр. „И тъй бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец.“ (Христос в Евангелие от Матея 5:48) – съвършени ли са читателите в ума си, в телата си, в бесния стремеж да си нещо повече от предходниците? И то независимо дали се учиш от предни социополитически режими (трябва, но нейсе). Защото това съвремие е lifestyle списание, дори ужасно прилично. Читателите и евентуалните автори на това съвремие сме всички ние.
Не трябва да се възхищаваме и възмущаваме – трябва да проумяваме процесите. Казал го е Спиноза. Ако сега се усмихваш, защото СПИН присъства в името на този нидерландски философ, по-добре затвори тази виртуална страница моментално. И благодаря за рибата.
