„Винаги съм правил тези мостове между музиките – не трябва, когато изобретяваш нови, да забравяш съществуващите!“ Това каза в края на разговора ни през 2003-а Юг де Курсон – човекът, изпреварил времето на уърлд миксовете с творбите като Моцарт-египтянина, Ламбарена (Бах в Африка), О’Страваганца (Вивалди ирландецът). В началото си говорим какво е усещането да си преди модата (хангът тепърва навлиза в импровизираната музика).
Около него винаги има някой български състав – от камерен до симфоничен, а в официалния клип към последния към времето на разговора му програмен албум откриваме и едно познато лице от българския медиен пейзаж.
Ако не сте го познали, в разговора ни ще узнаете и за неговото влизане в средновековната история.
И още няколко реплики на Юг, от когото ще разберем кой е този, за когото казва, че е „един от най-големите композитори на Средновековието – в историята той е точно толкова важен, колкото е Бах.“
Плейлистът е компилация от парчетата, за които си говорим и най-знаковите от предишните му творби. Видеата в текста също. Както и благодарностите ми за дешифровката на предаването ни от 30.11.2003 – дело на на Михаела Царчинска.
Какво е усещането да си преди модата?
– Да, понякога е много жалко, никак не е хубаво да бъдеш “преди”, но понеже съм по-възрастен (следователно и по-бавен), нещата вървят.
Може би ти пристигаш по средата само на модното електро течение. До този момент си бил преди всички останали, а сега си сред тях.
– Малко по-въздържан бях към електрото, всичките ми останали дискове са чисто акустични.
Mного хора правят тези непрекъснати скокове от електрото към акустиката, включително и джазмени. Това, че си отишъл веднъж към електрото не значи, че ще се откажеш завинаги от акустиката, нали?
– Не, но дори в този диск, който е панорама на средновековната музика, която е записана сега, някои от заглавията са електро, а другите са чисто акустични. Избрах парчета от средновековната музика, които можеха добре да бъдат миксирани с електро звучене. Тези, които си бяха хубави и акустични така и си ги оставихме.
Ти затова ли реши да започнем със “Stella Splendens”?
– Това е испанска песен на поклонниците, които я пеят на латински, но поклонниците в случая са българските певици от Българка Джуниър квартет. В нея има гъдулка (ребек – в средновековните илюстрации изглежда като гъдулка).
Има ли известното количество компромиси по пътя – поклонничеството е свързано с много лишения, с много себеотдаване, но то не би могло да привърши, ако няма компромиси или греша?
– Зависи от хората, аз не исках този диск да прилича на един възрастен човек, който се прави на млад. Направих този диск с етно звучене заради приятеля ми Дейвид Уайт, който беше направил диск, подобен на друг артист. 5 месеца работихме в Испания и той ме накара да открия една музика, която дотогава не бях слушал – като Massive Attack, Bjork, Prodigy, Moby. Навремето, когато трябваше да я слушам, аз просто я прескачах и забравях, че съществува, но всички млади в момента я слушат. Вътре в нея аз открих много интересни елементи.
Тоест ти в никакъв случай не наричаш компромис това, че си работил с тази музика?
– Някои от хората биха счели това за компромис, но то не беше систематично, тъй като средновековната музика е по-скоро модална (няма много хармонии в нея), с много повтарящи се цикли. Както са и електрото и транса, защото тя също е транс музика. Тоест компромисите винаги отсъстват, когато правиш такъв вид паралели.
За това си говорехме и преди, когато представяхме “Ламбарена”: трибалната музика може и да бъде на по-ниско ниво в развитието на музиката, но то в никакъв случай не е компромис в съотнасянето си с едни шедьоври като Баховите импровизации.
– Преди 20 години с моята група Маликорн също правехме средновековна музика по модерен начин. Обожавам средновековната музика, но не нейното изпълнение по дисковете. Понякога класически, лирически музиканти я свирят и тя, разбира се, е записана с много уважение в църквите, но за мен тази далечна епоха не е свързана с подобен образ. И понеже никой не е знаел как е била свирена навремето, по-добре е да го направиш така, както се записва днес. “Passu Torrato” е една песен, която се е предавала по устен път. През средновековието имаме вече партитури и те са малко или повече на познавачите. Малко са страните в Европа, в които има запазени устни традиции – България е една от тях, Сардиния като остров в Средиземноморието – също. Те пеят така, както са пели 300 г. пр. Хр. Хората мислят, че са тибетци, но всъщност са сардинци.
Какво обичаш да разказваш с тези музики – нещо различно или пък нещо близко и разбираемо?
– Разбира се, непознатото, защото в музиката важното е хората да откриват нещата и затова винаги търся непознати неща.
– “Lux Obscura”, казваш, е израз на Леонардо.
– Да, в средновековието хората са си задавали много въпроси, защото са се опитвали да си обяснят света и да създават условни правила в хаоса. Това продължава и през Ренесанса. Например тогава са се питали: “Колко са цветовете?”, “Зеленото отделен цвят ли е или и просто меланж между жълто и синьо?”. Леонардо казва : “Не ме интересува колко са цветовете, това, което е важно за мен е светлината”. Има светлина, която е Lux Clara и тъмна светлина – Lux Obscura. Мисля, че за мен това е едно от най-точните определения на средновековието, заедно с куртоазната любов и катедралите. Това са моменти на голяма светлина, но и с много обскурантизъм като вещиците. Можем да резюмираме, че това е борбата на доброто със злото, на исляма с християнството. Слава богу, днес изобщо не се говори за това – с изключение на някои.
Да, но ти едва ли би ги описал или те едва ли биха се открили в диска ти?!
– Не, не. Искам да кажа, че средновековието първо не е толкова далече, колкото си го представяме и второ, много неща от него могат да бъдат открити и сега.
Имаш предвид не само архитектурата като застинала музика, нали?
– Може да се каже, че за тези 10 века са останали много неща –в самото средновековие архитектурата става много по-въздушна. За мен важното е свободата там, защото по това време още няма установени правила, не е имало един-единствен начин, по който да се нотира, не са били толкова стриктни хармоничните правила, т.е. всеки композитор е бил свободен да прави своите опити.
Не мислиш ли, че именно то, Средновековието, само си е виновно в стремежа си да налага тези правила?
– Има много неща от средновековната музика, които сега се завръщат – най-вече хармоничните свободи, защото многото правила стават ужасни. Мисля, че компютърът и цифровизацията са по-скоро едно средство, с помощта на което тези правила се спазват или не. Мисля, че това не е изкуство само за себе си, то е просто един метод. Задължени сме, разбира се, не можем през ХХІ в. да не живеем без това съчетаване на тези два метода. Сега следва едно италианско парче на Ландини, което е почти акустично, но и почти електро. Той е един от учениците на Гийом дьо Машо – един от най-големите композитори на Средновековието, и за мен в историята той е точно толкова важен, колкото е Бах. Самият Ландини е по-мелодичен от Машо. В песента се говори за една жена, която плаче (разказано е на староиталиански), любовникът й я е напуснал и тя вика смъртта.
Юг дьо Курсон е човек, който може да работи с много хора като ги накара да повярват, че това, което са направили, дори и да не е това, което са си мислили, че правят, е също хубаво. Лесно ли ти е да накараш хората да вярват в едни мечти, които първоначално не са били техни?
– За тях това е една голяма изненада, защото те са пели акапела парчето, което ще чуем сега и когато чуха нещата, които сложихме върху тях, бяха страшно учудени. Важното е, че те го харесаха.
Какво правиш, за да ги накараш още в самото начало да ти повярват – ти не им излагаш цялата идея?
– Говоря много, обяснявам проекта, казвам какво ще стане, а те всъщност не са изненадани, но тук им казах: “Внимавайте като пеете акапела!” – а тя е на един монах от ХІІ в., много е репетитивна и е много лесно да й направиш електро версия.
Страхотно е да разбереш в момент, в който минава едно парче, което сигурно скоро ще можете да гледате и по световните канали, че в клипа участва един човек, свързан непряко със семейство и с Третия кръстоносен поход. В твоя клип, в който са използвани елементи от корицата, върху рицарските доспехи има един восъчен печат. За мен е огромно удоволствие да разбера, че това е печата на твоето семейство и… ти разширяваш това семейство.
– Да, за първи път имам възможността да го сложа на някакъв диск.
Но пък вътре ти вкарваш хора, които са по съребрена линия от твоето семейство.
– Имах нужда от… да го наречем “книгоядец” и просто случайно братовчедът на жена ми беше по това време в Париж и той страшно си падна по тази роля, така че, ако не сте видели дотогава клипа, ето ви Ути Бъчваров и като книгоядец.
“Lux Obscura” е много повече от средновековен символ. Ти работиш символно и от външната страна на диска.
– Да, просто много си падам по тези картонени корици, които се разтварят на четири и става фактически един кръст.
Какво е за теб този кръст, може би малко повече от самото разпятие?
– Разбира се, има страшно много различни кръстове, един от които за нещастие може да бъде и нацисткият, но за мен това може да бъде освен кръст и знакът плюс (+), едно позитивно решение. Когато навремето работехме с винилови плочи, винаги им правех картонени опаковки, затова никога не съм харесвал пластмасата като опаковка за компактдисковете. Плюс това хората от интернет няма да могат да си направят тази хубава корица, така че просто ще бъдат подканени да си потърсят един хубав предмет, защото за мен е важна и визуалната страна на музиката.
Музиката ти може ли да бъде подарък или част от някакъв интериор като средновековна фреска или предмет? Мислиш ли, че опредметяването на една музика я прави по-дълготрайна?
– Имам нужда от материалната страна на една книга. Разбира се, можеш да си зареждаш книги от интернет, но е много хубаво да докосваш хартията. Има страни, в които въпреки изобретяването на печатната машина устната традиция не е отминала.
Имаш ли се по-скоро за средновековен?
– Не, защото самото Средновековие е по-скоро път към прогреса. По-скоро е било подготовка за бъдещето, отколкото запазване на миналото. Трябва да се използват новите техники, но това не значи, че трябва да забравиш старите.
Ти си по-скоро от хората, които по-скоро прокарват, отколкото да използват старите съществуващи мостове или греша?
– И двете. Винаги съм правил тези мостове между музиките – не трябва, когато изобретяваш нови, да забравяш съществуващите!
Как се отнасяш към хора, с които може би имаш успоредни мостове?
– Много добре – говорим си, работим заедно, почти никога не работя сам, винаги в екип, без значение е дали са българи, французи или испанци, никога не мога да направя един диск съвсем сам.
Юг на юг. (Въпреки че вече е в Далечния Изток, бел.авт.08/2015)
