Говоря си искрено и съвсем директно с Мартин Касабов. Текстът няма интро. Всичко ще разбереш от самото интервю.
Н.К.: Искаш ли да го направим тук интервюто, в реално време? Ще е по-реалистично. И да е като нормален разговор между нас.
М.К.: Добре, да.
Н.К.: Дай да не обяснявам на читателите за апологемите около книжните ти наблюдения, да няма наблъскани в последствие апории и изобщо да е меганатруфен текст, а да е някакво нормално. Искаш ли да си направиш една кратка визитна картичка сам?
М.К.: Мартин Касабов е книжар и литературен блогър. Негови текстове са публикувани в „Либерален преглед“ и „Култура“.
Н.К.: Добре, Мартин Касабов, книжарю и литературен блогъре, дай да започнем с едно зверско, но затова пък и досадно клише, което биха вкарали във всеки себеуважаващ се сутрешен ТВ блок: чете ли българинът и какво?
М.К.: Откъде да знам дали четат. Това може да се разбере със сигурност, само ако успеем по някакъв начин да надникнем в панелките и покрай всичките гнусотии, които ще видим, да разгледаме библиотеките на хората и да инспектираме дали са потънали в прах (библиотеките, не хората). Като книжар мога да гарантирам, че към книгите има все по-голям интерес. Формира се нова мода. Снимка с книга = cool. А затова какво четат не ми се говори, защото ще трябва да измисля как да го кажа, за да не прозвучи огорчено и злобно.
Н.К.: Да, има такава тенденция – за selfie с книга. А има ли друга, която да е свързана по някакъв начин с цикличността в предпочитането на определени жанрове и автори? Както всички ученички по едно време се побъркаха по вампирите, след това наизлязоха книги за зомбита.
M.K.: Разбира се, през изминалите месеци във всички класации фигурираха „Българ“, Емил Конрад и Minecraft. Родителите се размекват, когато детето им каже „Искам книгата еди-коя си“, Мислят си, че в него се е събудила любовта за четене, връщат се в собствените си спомени, когато на село са чели „Емил от Льонеберя“ и са хранили патките. Когато видят обаче, че става въпрос за ала-бала, ентусиазмът им рязко спада. Това е мода, както едно време събирахме стикери на футболисти или миришещи листчета. И всичко това е ок!
Н.К.: Но…?
М.К.: Наистина, нямам проблем с подобни течения. Просто отбелязваме, че най-четените книги в момента не са точно литература.
Н.К.: Отбелязването на случващото се около нас всъщност е част от създаването на историята, няма какво. А има ли тогава начин да се манипулира четящата аудитория да избира по-висока литература? През зимата имаше огромен интерес към „Три ранни разказа“ на Селинджър например, преиздава се немалко руска класика.
М.К.: Чак пък да е имало огромен интерес. Не съм забелязал такова нещо. Песимист съм за окултуряването на нацията. Наскоро четох статия от английския писател Уил Селф, според когото високата литература ще се превърне в удоволствие за тесен кръг читатели. Точно както се случва с класическата музика. А за всички, които сега ще измрънкат, че винаги е било така, ще напомня, че Шекспир и повечето известни романисти от 19 век са писали именно за масовата публика. И немалко от тях са имали огромен успех в работата си. Просто романът бавно умира.
Н.К.: Значи какво – бъдещето е е на автори на кратки форми като Етгар Керет, Давид Албахари, Дино Будзати и подобни?
М.К.: Банално е да се повтаря колко много ни влияят технологиите и как концентрацията ни се е разбила на парчета от непрекъснатото цъкане в интернет, но все повече ми се струва, че това е истина. Затова и съм песимист. Не вярвам, че човечеството има волята да си спре messenger-а за два часа и да чете Достоевски. Просто ми изглежда нереално. Кратката форма донякъде успява да удовлетвори тази вътрешна борба, защото хем четеш, хем имаш време за всичко останало. Това, разбира се, е илюзия. Майсторите на краткия разказ изискват не по-малка интелектуална ангажираност, от някой обемист роман. Хората често повтарят, че най-трудно е да пишеш кратки разкази, но не разбират същината на трудността. Тя не се изразява в някакви изкуствено поставени препятствия, които да ограничават сюжета. Трудното винаги е било да създадеш нещо запомнящо се. Как с няколко изречения да въздействаш толкова, колкото друг успява с 500 страници. Въпреки поредицата „Кратки разкази завинаги“ и работата на Нева Мичева, у нас все още няма уважение към тази форма. Изглежда им несериозно.
Н.К.: Но пък „любовно-еротичните“ бели стихотворения доста ги тачат тук. Този феномен как си го обясняваш? Права ли е Рада Барутска, че „най-накрая свободният стих настигна по посредственост поезията в римувани четиристишия, стил турбо-фолк“?
М.К.: Да, и аз като теб съм огромен фен на Септемврин. Според мен това момче има какво да каже на всички ни. Все по-малко се опитвам да си обясня такива „феномени“. Това е положението. Съгласен съм с Рада, че е турбо-фолк. Предполагам има общо с тенденцията четенето да става модерно. Пак опираме до това – хем четеш, хем имаш време за всичко останало. Нещо като снакс. Лапаш въздух и уж си се наял.
Н.К.: И като завихме в тази посока, какво предпочитат българските читатели да четат от българските писатели? И тук ли вече романът се смята за тромава и остаряла форма или ако не е роман, не е сериозна книга?
М.К.: Само трябва да погледнеш литературните конкурси и награди. Всичките са за роман. Само това се уважава у нас. И всичко идва от грандоманията, от комплекси. Искаш да разстелеш егото си върху 500 страници и да ни покажеш колко си велик, а всъщност нямаш какво да кажеш. По-голямата част от писането на книга се извършва преди самото писане. Нужно е ужасно много време за подготовка. И тук не говоря за досадните проучвания в интернет, които нашите писатели си мислят, че ще им спечелят признанието. Нужна е мисловна инвестиция, да изчистиш разбиранията си за света, какво те кара да се чувстваш нещастен и защо. Чак след това можеш да започнеш да пишеш. Когато попитали Джеймс Джойс какво е правил по времето на Първата световна, той им отговорил „Писах „Одисей““.
Н.К.: Мислех това сега да е последният въпрос, ама ето още нещо: има ли как българин да напише следващия „Одисей“? Знаеш, че нямам предвид буквално, а нещо с такъв размах. И да няма Дъблин, а София, Пловдив, Варна, някой роден град.
М.К.: Това звучи като най-налудничавото нещо на света, нали? Липсва ни необходимата културна среда и примери на писатели, които да вдъхновяват. От друга страна пък се отваря възможност за свобода и експериментация. „Одисей“ е енциклопедия на езика. Това е книгата след всички други книги. Мисля, че трябва да се целим по-ниско. Първо да станем добри разказвачи, да освободим въображението си. Това е липсвало и все още липсва.
Н.К.: Хубаво. И вече съвсем за финал: ако Борхес е прав и писателите се превръщат в книги след смъртта си, ти (ако се самоопределяш като писател) в коя книга би искаш да се преродиш?
М.К.: В книга, която казва: „Ок, животът е безсмислен, но ето защо си струва да живееш“. Смисълът, оцелял след сблъсъка със смъртта е най-красивото нещо на света. Затова ще кажа „Спасителят в ръжта“. Но понеже егото ми е твърде голямо и една книга няма да го побере, ще кажа и „Татарската пустиня“, защото цял живот чакаме нещо да се случи.
Н.К.: Стига толкова. Благодаря ти. Завеса.
