Вярвам, че всеки един участник в „Походът на книгите“ на Асоциация „Българска книга“ си го е помислил. Как този поход никога не трябва да спира. Всъщност той излиза от рамките на кампанията и се превръща в мисия за всеки един от нас, който застава пред деца с идеята да им прочете нещо скъпо, но и да им обясни защо четенето е едно от най-ценните неща в живота. Какви сили придобиваш като четеш или колко естествена ответна реакция може да бъде четенето на заобикалящия ни свят. Как с времето ставаш и умен, и смел… Истински рицар.
С приятеля и поета Стефан Иванов също бяхме част от Похода. Избрахме 179-о ОУ „Васил Левски“ в с. Доброславци, близо до София, защото организаторите ни обясниха, че повечето пъти гостите се спират на училища в града.
Ние със Стефан знаехме, че така има огромен шанс подобен тип места да не бъдат посетени… Което не бива да се случва! Желанието за четене трябва да бъде посято навсякъде. Мисля, че точно там е най-важно. Където има малко деца, нямат такъв лесен достъп до библиотеки, общуват в по-затворен кръг.
Бях избрала да четем от „Алиса в страната на чудесата“ заради въображението. Този най-верен другар, за когото трябва да се грижим през целия ни живот. Алиса е променила литературата завинаги. А пък аз обичам да ме променя мен при всеки един прочит.
Заедно със Стефан прочетохме главата за Гъсеницата. Той беше донесъл „Приказка без край“, защото е любимата му детска книга, макар въобще да не е само за деца. И защото още заглавието й, с три думи, описва литературата – приказка без край.
В училището ни посрещнаха много топло и вкусно, с чай, който се произвежда наблизо и домашен козунак. Направи ни впечатление чудесното решение за библиотека, изнесена в коридора, а не в някоя тъмна и неприветлива стая под ключ. Като минаваш, може просто да се зачетеш, някое заглавие да ти улови окото и…
Пред нас се наредиха ученици от почти всички класове. В такава ситуация е най-трудно да се запази вниманието. Но след като си раздадохме ролите от Алиса и използвахме възможно най-артистичното четене, на което сме способни в ранния час, мисля, че успяхме да отворим заешката дупка.
Стефан пък им разказа със сърце за своята любима книга. Оказа се, че те я изучават, а някои са гледали и филма.
Настъпи време за въпроси и най-вече реакции. След като бяхме споменали доста пъти думата „въображение“ – едно момче се изправи и каза: „Аз нямам въображение!“ За момент всички замълчахме.
Това е най-тъжната възможна констатация. Представих си колко пъти му е натяквано, че няма такова, че не е специален, че това са глупости. Защото нито едно дете само не може да стигне до подобно заключение, някой преди това умело му го е внушил. Ние се опитахме да му обясним, че това е невъзможно, че той няма как да съществува без него…
Дано сме успели поне мъничко да го накараме да си спомни за своя другар, който винаги е с него. Стига да си го помисли. Във видеото ще видите как реагира и едно друго момче…
Съвсем накрая дойдоха почти всички до нас, говорихме си. Чудната Беатрис ни показа училищния вестник, в който има свое стихотворение. Появи се и момчето, което иска да стане писател! И друго, което харесва Вълка от Червената шапчица.
Подписвахме разни хвърчащи листчета, на които Стефан пишеше: „Моля те, чети книги!“
Днес е краят на кампанията „Походът на книгите“, както и Световен ден на книгата и авторското право. Вие ще го отпразнувате ли?
