Отива си поредната година, в която българският спорт не ни поднесе кой знае какви емоции. Който е очаквал нещо грандиозно, е осъвременил фантазиите на Барон Мюнхаузен. Логиката е желязна — при срината икономика и безпаричие във всички сфери, спортът не може да живее на острова на чудесата. Ние вече сме свикнали, така е от години наред. Радваме се вече и на малкото, защото отдавна забравихме какво е голямото. Най-лошото е, че държавната политика в спорта остава непроменена, т.е., никаква. Отделните проблясъци в това отношение остават крайно недостатъчни.
На какво се зарадвахме в спорта през 2013 година? От олимпийските спортове имаме една-единствена световна титла — на бореца Иво Ангелов. Да я оценим по достойнство. Защото напоследък, винаги след такъв успех си мислим дали ще има следващ. Волейболистите ни се класираха в челната четворка на европейското първенство — за пореден път на голямо състезание. Това е отлично, въпреки че можеше и повече. Но да не отваряме широко очите на илюзията — за нивото на родния спорт волейболистите си вършат отлично работата. И във федерацията – също! Вземете пример от тях, защото години наред са на топ ниво. Не е само до традицията, иска се акъл и работа. При тях ги има и двете. Доживяхме и отново да имаме медал в щангите на голям шампионат. Второто място в света на Иван Марков е успех, на за съжаление вдигането на тежести у нас сега е изкривен образ на славните успехи, които е имал този изключително български спорт през годините.
Внимание за Григор Димитров! Ето я голямата надежда за новата 2014 година. Едно младо момче вече се настани на масата на аристократите в големия тенис и явно не смята да става от нея. При изключителна световна конкуренция Григор влезе в първите 25-има в ранглистата, а има всички шансове да отиде още напред. Труди се къртовски, има воля и амбицията да постигне нещо голямо. Без тези неща в големия тенис си приключил, преди още да си започнал.
Националният ни отбор по футбол ако не ни зарадва, поне не ни ядоса. И това е нещо. До последно поддържахме емоционалния лукс на надеждата, че можем да отидем на баражи за световно първенство. В крайна сметка, реалността ни върна там, където ни е мястото – далеч от големите. Все пак Любослав Пенев и играчите му дадоха това, което могат. Останалото беше сън с розови очила. Не можем да им се сърдим. За първи път от много време насам имаме отбор, който и напролет ще играе в евротурнирите. Направи го „Лудогорец”. Поздравления! Но и тук свети лампата — успехът дойде главно заради чужденците в отбора. Което е още една неприятна равносметка за нивото на родните ни играчи.
И сега да обърнем внимание на тези, които са зад светлината на прожекторите. Самбистите ни донесоха 40 медали от различни първенства през годината и една световна титла. В кикбокса, пък се отчетоха с три световни титли! Когато Министерството на спорта разпределя баницата да има предвид тези резултати. Защото специално самбото може скоро да стане олимпийски спорт.
Толкова за спортната 2013 година. Както се казва — скромно, но от сърце. Дано догодина да не е по-зле. Имат думата не само треньори, но и състезатели. Най-вече държавата.
