С всяка изминала година класацията за „Спортист на годината” у нас става все по-камерно мероприятие. Пищните церемонии останаха в миналото, а вече и телевизията не излъчва събитието. И за какво? Едно време за топ 10 се биеха поне 30 спортисти, а за номер 1 равностойните кандидати бяха поне петима. А сега ако питате широката аудитория, няма да знае имената на половината спортисти от челната десятка. Това е тъжно, но логично. Не може в държава, която виси надолу с главата, спортът да е наред. И да печели титли и медали.
В такива класации винаги е имало интриги и сръдни. Когато имаш петима олимпийски шампиони, кого да сложиш за първи? Класациите са субективно нещо. Както и да гласуваш, все ще сбъркаш. Преди си блъскахме главите да решим коя звезда грее най-силно. А сега си гризем моливите, търсейки на кого от босите да открием поне скъсан галош. Имаме един-единствен световен шампион – Иво Ангелов. Изборът е ясен. Битката беше между борец и тенисист. Друг е въпросът дали борбата ни носи същия световен рейтинг в спорта, какъвто и тенисът. Григор Димитров е 23-и в света, но тенисът е спорт с убийствена конкуренция от милиони съперници, аристократична жилка и много широк обществен отзвук. Така че, ако Гришо беше избран за номер едно, изборът също щеше да бъде правилен. А в класацията стигнахме и дотам – да вкарваме в топ 10 лекоатлет, стигнал до финал на световно първенство и останал 8-и в него.
Лошото е, че такива класации у нас се правят все по-спокойно. И са все по-безинтересни. Постна манджа. Като гледаме накъде върви българският спорт и какво прави държавата за него, следващите издания на „Спортист на годината“ могат да се провеждат и в някой локал. Дано да не стигнем дотам, че спортистът на годината у нас да не е спечелил и медал. В света на слепите едноокият е цар. Тъжна поговорка. Която за жалост се превръща в огромно огледало, отразяващо падналия в нокдаун български спорт.
