Когато прекрачиш прага на националния парк “Игуасу” на границата между Бразилия и Аржентина, не можеш да имаш и най-смътно подозрение какво ще се разкрие пред погледа ти след малко. Вечнозелените, капещи от влага дървета са огласяни от писъците на пъстрокрили птици, черни рояци от насекоми с латински названия звънтят сред морния, спарен въздух, а ръждивата земя изпуска сутрешните си въздшки от тропически изпарения. Ленно спокойствие витае над джунглата.
Взимаш портативно влакче като детска играчка заедно с още десетки нищо неподозиращи туристи, което след безметежно, кратко пътуване те изсипва на брега на Рио Игуасу. Река като повечето големи южноамерикански реки: широка, мудна и шоколадена.
По система от свързващи мостове
тръгваш към средата на течението, като се прехвърляш от остров на остров. Заглеждаш се по големи колкото врабчета, шарени пеперуди, съзираш незнайни птички между сплетените с лиани бамбуци и все търсиш да мернеш нещо за снимане сред кротките води на реката, ала нищо не смущава околната идилия.
След около километър ход обаче безличното спокойствие на пейзажа внезапно се нарушава от тайнствена водна пушилка, която изглежда се отделя от самата повърхност на реката и подобно облак увисва над нея. Забързваш и постепенно започваш да долавяш някакъв необясним тътен, който набъбва с всяка крачка.
Последни метри и мостът свършва сред смазващ грохот, изригващ сред джунглата. Това, което се разкрива отпред, спокойно може да те разтрепери с кошмарното внушение, че е дошъл не само краят на моста, но и свършекът на света.
Застанал си на самия ръб на клокочещ котел с височина осемдесет метра, в който се излива апокалиптично количество вода. Това е чудовищният феномен Garganta del Diablo, или Гърлото на дявола – най-шеметният и смразяващ кръвта водопад от системата Игуасу. С обща ширина около три километра, тъй наречените cataratas (водопадите) са съставени от десетки нескончаеми водни лавини, свързани в гърмяща каскада сред джунглите.
Ако повечето “катаратас” са разположени панорамно по множеството разклонения на реката, Гърлото на дявола е скрито в подковообразна, прилична на тоалетна чиния теснина, в която отвсякъде приижда вода с невъобразим дебит. Гледана отгоре, тази зловеща, потънала в бял мрак клисура е вечно пълна със свистящи водни струи, закриващи слънцето. За по-небоязливите и склонни към секващи дъха изживявания, концесионери откъм аржентинския бряг на реката предлагат емоция а ла “Дисниленд”, само че без технически трикове. Също като влакчета на ужасите, специални моторни лодки отвеждат желаещите в докарваща до писък близост под сриващите се водни маси в Гарганта дел Диабло.
Какъв ли ужас, само че непресторен, са изпитали първите европейци, когато 1541 г. се изправили очи в очи с тази стихия. Увлечени в своето маниакално търсене на ефимерното Ел Дорадо, испанските конквистадори, водени от Алвар Нунес с главорезкия прякор “Кравешката глава”, навлизат с пирогите си нагоре срещу течението на Рио Игуасу и в хрониките си с религиозен страх описват потреса си от това чудо на създателя. В днешно време отношението на пазарната икономика към водопадите е доста по-прозаично: най-продаваната тоалетна чиния в Аржентина носи марката “Игуасу”. Както се видя – прилика има.
Колкото до местните жители – индианците “гуарани”, които несъмнено познават водопадите от незапомнени времена – те разказват романтична легенда за тяхното създаване. Един прославен воин на име Кароба си навлякъл гнева на някакъв влиятелен бог на джунглата, като отвлякъл в кануто си девойката Найпур, към която имал претенции и свръхестественият ухажор. Обезумял от ревност и озлобление, честолюбивият бог раздробил кроткото легло на река Игуасу в безброй водопади, които погълнали бягащата от преследвача двойка. След смъртта си Найпур се превърнала в издадена над водата скала в подножието на каскадите, а Кароба останал да стърчи горе във вид на самотно дърво над пелената от падащи води.
Самият национален парк е създаден през 1939 г. и е най-посещаваната природна забележителност както в Аржентина, така и в Бразилия – общо милион и половина туристи годишно идват тук. Дали защото Бразилия е далеч по-многолюдна държава от Аржентина, но тук тълпите от народ са горе-долу толкова зашеметяващи, колкото и пространната гледка към разпенените бели ленти, прорязващи непроходимите джунгли по аржентинския бряг. От всичко това поне донякъде се възползват местните индианци, които продават дребни сувенири и екзотични деликатеси, свързвайки двата края благодарение на туристическата индустрия.
Гуараните имат интересна история и съдба не само поради факта, че обитават района, където са съсредоточени едни от най-знаменитите южноамерикански реки, като Рио Парана, Рио Парагвай, Рио Уругвай и Рио Игуасу. Те са обезсмъртени в редица филми (“Мисията”, например) и белетристични произведения. Вероятно заради техния уседнал начин на живот и вродено миролюбие, те се превръщат в основен обект за покръстване от страна на йезуитските мисионери. Божиите служители заместват златотърсачите в региона, след като към края на 16 век европейците най-сетне осъзнават, че Южна Америка съвсем не гъмжи от скъпоценни метали. Покръстените гуарани усвоили ценни практически знания от мисионерите и заживели в комуни, като по този начин се предпазвали от набезите на португалските робовладелци, които събирали работна ръка за кафеените плантации в Бразилия.
След като си купуваш за спомен плетен индиански медалион от лико, оцветен с ярки естествени багрила, яхваш отново влакчето и се насочаваш в друга част на парка, където имаш възможност да опиташ други гледни точки към водопадите – отдолу, директно срещу гърмящата водна завеса. Стоиш втренчен в експлодиращите, летящи струи, които действат хипнотизиращо като огън.
Трудно е да откъснеш поглед, въпреки че надигналият се вятър подема пулверизираните водни пръски от бушуващото дъно на врящата вода и ги излива наоколо във вид на леден ситен дъжд. Ставаш мокър до кости. Слънцето за секунди успява да пробие сгъстилите се облаци и пред водопада се очертава нежна дъга, която те кара да се чувстваш привилигирован – както казват златотърсачите в Аляска, “над всекиго все някога ще изгрее дъга”, сиреч ще намери своята тъй дълго търсена златна жила, буквално или преносно…
Какво си намерил в Игуасу, времето ще покаже, но на излизане от парка пърженият банан, овалян в кайенски пипер, който си купуваш от сергията на старата гуаранка, възпламенява цялото ти същество. Вече минава пладне и за щастие скоро идва ред на охладителния тропически порой. Вода зашуртява буквално отвсякъде, дърветата трещят под ударите на дъжда и засилват кресчендото на водопадите, а джунглата дълбоко гърми.
