Ако собственоръчно отгледаният от вас дангалак ви се зъби на всяка дума и се държи като кръстоска между квартална мутра и Мишо Шамара, ние ви съчувстваме.
Има ли вълшебна пръчица, която да го превърне пак във възпитаното и умно дете, което си въобразявахте, че сте възпитали? Няма.
Това е възрастов вирус. Задължително се пипва в тийнейджърска компания, без която социализиращото се дете не може да диша. Да си груб и предизвикателен, там е знак за качество. Кротките и чувствителните са слабаци, „мухъли“, обект на всеобщо презрение.
Хулиганстващите простаци – еталон за подражание. Всички в тайфата се зареждат един друг и сякаш се опитват да се надскочат. Веригата е затворена, енергията, която тече по нея, превъзхожда многократно родителската ви тревога по чедото.
Нещо повече – агресията се излива и срещу вас, защото правите забележки, удряте на чувства или назидавате. С една дума – оказвате се подходяща боксова круша за напращялото желание за самодоказване у наследника.
Доскорошният ви родителски авторитет е нокаутирван
с диалози от рода: „Кога ще си оправиш стаята?” – “Глей си работата!“; „Не закъснявай довечера!” – “Ходи се гръмни!”; „Забранявам ти да излизаш!” – “Я не ми се прави на родител!”
Всеки реагира според темперамента и разбиранията си. Някои залагат на санкциите, други – на прочувствените разговори. Нито едното, нито другото обаче действат. Пуберът се превръща в чудовище, демонстративно отричащо всичко, на което сте го учили – ред, хигиена, добри обноски.
Е, нали не ви стиска да оставите инфекцията на волята на природата?
Вярно, не е задължително грубият пубер да израсне до голям простак. Но може, и още как. Особено днес – когато агресията обилно полива кълновете от тв екрана, рекламите, политическите нрави.
Съюзници в героичните опити да противостоите на вълната може да намерите сред учителите на „детето“. Добре, не сте сами на фронта, но какво от това? Едва ли може да разчитате на нещо повече.
Вечните властелинки на пуберските сърца – училищните литераторки – напоследък все по-трудно успяват да убедят питомците си, че Елка от „Гераците“, примерно, може да предизвиква състрадание, а не само подхвърляне: „Задръстенячка!“ Затова родителско-учителските срещи обикновено се превръщат в дружно тюхкане „какво да ги правим“.
Ясно е, че пубертетът е временно състояние на организма, буря от хормони и бунтове, които полека-лека се уталожват. Но невинаги и несъвсем от само себе си. Някои изпуснати тъкмо в тоя момент характерчета по-късно се превръщат в напаст за околните. С въздишки или крясъци тая опасност обаче не може да се прогони.
Иронията е слаба, но все пак някаква противоотрова.
Просто се взимате в ръце, правите се на родител непукист и на всяка тийнейджърска изцепка реагирате с умен, но достатъчно разбираем за разхайтеника майтап. Ако не го промените, поне ще го накарате от време на време да се забавлява искрено с приказките ви. Може пък и да ги чуе.
Другият номер е да копирате поведението му (в закрити домашни условия, разбира се), преекспонирайки собствените му жестове, реплики, реакции. Със сигурност ще му бъдете по-интересни, отколкото ако само дуднете.
Универсални рецепти няма. Единственото универсално е, че в тази възраст най-взривоопасна е конфронтацията. Рискувате да циментирате агресивното поведение като оправдана защитна реакция срещу собствения ви натиск. И вместо да овладеете онова, което ви дразни, ще се превърнете в негов стимулатор.
Има и друг риск – отблъсквайки хлапака, го тласкате към крайни реакции далеч извън обсега на вашия хипотетичен контрол. Днес това е все едно да си играете с огъня. Наркотици, алкохол, улични банди, дребни кражби, едри побоища – това е само най-видимото, от което трепери всеки родител.
По-страшен е изборът на ценностна система в свят, който толерира силния и безпардонния. Ако и вие приложите насилие, окончателно ще убедите детето си, че това е единственият модел за живеене.
В обратния случай наистина дълго ще сте от неудобната, всепреглъщаща страна, но поне ще сте живото доказателство, че и в слаба позиция човешкото достойнство си заслужава жертвата
