Април неслучайно е обявен от американската асоциация на джаз-журналистите за месец на честване на джаза. На английски акронимът Jazz Appreciation Month е като за джем-сешън и понеже няма много адекватен превод на Appreciation с подходящ акроним на български, си позволявам шегата, че това е в чест на 20-годишнината на радиопредаването Джаzz+, навършваща се именно през април.
Кръсти го така самият Чик Кърия по време на първото му идване у нас, когато направи фиеста за около 4000 в зала 1 на НДК. Малка част от над хилядата предавания, звучали в ефира на програмите „Христо Ботев” и Радио София на БНР и РФИ-България ексклузивно ще бъдат включени в часовете преди полунощ на стрийм Дуенде на Радио Бинар, интернет-платформата на БНР. В тях ще си говорим в Прага (1994) с най-малкия от големите пианисти, Мишел Петручани; Теодосий ще ни радва с вечнотърсещите си дуети – било с Ватанабе-сан, било под звездите на Мелник (1993) със Стунджи. Няма как да не сме горди с продуцирания диск с негово участие „Концерт на покрива на света” заедно с Николай Иванов и Марина Великова, както и на Етносинтезис-2 на Ники с Хавиер Пахариньо и Корнел Хорват.
Отделно внимание ще получат документалните поредици. Още с началото на предаването – през май 1993 започнахме да представяме фламенко-джаза, като по този начин се наредихме сред най-първите негови ценители извън Испания. Неслучайно най-видните му представители са сред „кръстниците” на предаването и наши най-добри приятели до ден-днешен – очаквайте още през август у нас обявения от френската джаз-академия за Европейски музикант на 2012 Хорхе Пардо, представен разбира се от Джаzz+ фестивал.
Още с появата си, фестивалът ни стана част от веригата на европейските креативни фестивали (Гом, Джаз под ябълките-Кутанс, Д’Жаз Невер), с които редовно споделяме открития и любимци – от „площадния Кийт Джарет” – Паскал Невьо, през признатите в родната им Испания чак четири години след нас Лас Мигас и най-вече бившето им лице (глас, основател, дух) Силвия Перес, до посветилия ни композицията си Bulgarian последен пианист на Buena Vista Social Club Роберто Фонсека и корейската дива Юн Сун На, чийто български вокален педагог ни запозна още в края на миналия век в Париж, доста преди Юн да стане световна звезда и да включи „кисело мляко” в импровизациите си по My Favorite Things.
Няма как да бъдат пропуснати повторните програмации на поредицата, станала и основа на лекциите на автора на предаването пред млади белгийски джазмени на тема джаз и политика. Сред тях са монографичните. За Уилис Коновър, един от духовните ми бащи, с когото близо година споделяхме близки честоти и времеви отрязъци в софийския ефир. За любимия от студентските ми години Борис Виан – тогава не съм си и мечтал как ме приемат в последното му жилище зад крилете на Мулен Руж, а аз по необясними причини вместо на неговата врата звъня на отсрещната, на Жак Превер, където ми отваря негова наследница (не затова в плейлистите и на Дуенде, и на Джаzz+ има над 20 версии, коя от коя по-хубави на Les feuilles mortes/Autumn Leaves).
И естествено – не само в години на избори, за кандидатурата на Дизи за американски президент (нали помните, в програмата му са разписани и бъдещите шефове – Майлз Дейвис на ЦРУ, а Луи Армстронг, може би заради любовта му към тревата – на земеделието…) Да напомням ли, че тази и подобни истории са в основата на преведената и издадена от Джаzz+ „Кой изкриви тромпета на Дизи?”
Решително джазът като brassage des genres е един от не многото плюсове на времето, в което живеем, но за разлика от други интересни неща е бил проклятие само за заклеймяващите го като дяволска музика. Което не пречи не само около светли празници да пускаме тематичните „контрапродукции” на ЕСМ с гости на Джаzz+ фестивал през годините като Гарбарек (Officium, Mnemosyne), Микус (Athos, Panagia), Цабропулос и Лехнер (Chant from a Holy Book по Гурджиев).
Естествено, нито концепциите, нито етикетите, нито само добрите имена са достатъчни, за да има Джаз Плюс. Затова не се заиграваме дори и на шега с намиганията към джаза на иначе сериозни творци, които уважаваме там където е силата им – имам пред вид както последните забежки на Ерик Клептън, така и първите (за радост – единствени) опити на Аньес Жауи да се прави и на джаз-прима. Но те са сравнително малцинство в сравнение с успешните предизвикателства, на които ни е приятно, както да бъдем ехо след повече от четвърт век (Астор Пиацола с Джери Мълиган) и сред първите им ценители, като изпълнителката на галисийска гайда на Blue in Green Кристина Пато („след като Майлз се е вдъхновявал от гайда в Sketches of Spain, защо да не му върна жеста?”) .
И още едно ново начало: след Фрий Фламенко Трио на Дорантес, Рено Гарсия-Фонс и Теодосий Спасов, на 24 април в Зала България последните двама са сред протагонистите на последния проект на Джаzz+ концерти: Estruna, по идея и с дуендето на Арканхел и Хоакин Диасера и младите български гласове „Лалетата” на доц. Георги Петков. А когато подобни имена се събират около идеята за струните, които ни карат да трептим – и гласните, и контрабасните – със сигурност българските измерения на месеца за честване на джаза ще прекрачат границите на конкретния повод – 30 април, отбелязван за втори път под егидата на ЮНЕСКО като Международен ден на джаза. И ще се наместят там, където ежедневно са – в духа на по-добрите измерения, сред които е и Слънчевия джаз+.
