В суматохата от мрънкащи българи, за които страната ни е най-долнопробното място в Космоса, човек може да срещне група бодри испанци, избрали да живеят и работят в родината ни.
Когато кажа това на някого, чиято братовчедка нелегално гледа деца и баби в Испания от години, за да издържа безработните си синовe на по 30 години, обикновено реакцията се измерва в лек до умерен ступор.
Марта Гомез е горещата испанска любов на един от най-добрите ми приятели от ученическите времена – Юри. Запознават се преди няколко години в Хърватия, където и двамата са доброволци към Европейската доброволческа служба.
Хубавото на подобен вид начинания, както изглежда, е че те променят. Карат те да пораснеш. Правят те сам. Оставяш всичко, от което нямаш нужда. Намираш онова, което търсиш.
След една година в Хърватия Юри се прибра влюбен като куче (винаги съм обичала това сравнение). После Марта дойде в България за седмица. После си тръгна за година. После се върна. Сякаш завинаги, както се случва по филмите и понякога по пътищата, свързващи София, Своге и Валенсия.
„Защо дойде?“ – я питам аз. „Заради Юри, да живеем заедно“ – отговаря тя. И след като вече повече от година са ми на една спирка с метрото в София, ми става все по-любопитно – по-лесно ли се намира, аджеба, работа тук, отколкото в Испания в момента? Любовта е любов, но трябва и да се яде.
„За мен е по-лесно да си намеря работа тук. Отне ми само 3 седмици, след като пристигнах. Испанският ми е майчин език и много големи фирми търсят хора с високо ниво на владеене на чужд език. В Испания ситуацията не е толкова добра. Там 50% от младите са безработни. Кризата не отминава, а правителството всеки ден реже от социалните помощи и здравните разходи.”
Все пак споделя, че не вижда някаква голяма разлика между начина, по който хората живеят в двете страни. Приличаме си, казва. Тук хората й се струват малко по-спокойни. А животът – на по-бавни обороти.
Според Марта в България сме и по-автентични. Аргументира се като дава пример с българите, които произвеждат собствената си храна. Гледат животни, зеленчуци, грижат се за кошери. В Испания също го правели, но в много по-малки мащаби. И това й харесва.
Като я питам за най-големите прилики помежду ни, тя посочва самите хора и това, което са те всъщност – отворени, топли, приятелски настроени. Усеща как хората тук са близо до нея самата. И това също й харесва.
И понеже в първото изречение от този текст се споменават „мрънкащи българи”, се чудя защо тук винаги се оплакваме от нещо. Оказва се, че Марта не познава много мрънкачи. Бърза да посочи с усмивка, че това сигурно се дължи на езиковата бариера и може би ѝ трябва още време да научи езика ни достатъчно добре, за да започне да разбира колко много се оплакват хората тук.
Или път това е поредното клише за нас, си мисля аз. И все пак отговоря на въпроса ми „защо?“ Според нея може би се дължи на икономическата ситуация. Средната заплата е твърде ниска, за да създадеш семейство тук. И планира да направи точно обратното. Да създаде семейство тук.
„След 10 години ще бъда най-вероятно тук, в София, и със сигурност ще бъда майка. Наистина ми харесва да живея в България. Чувствам се спокойна, щастлива и обичам предизвикателството, което срещам с новия език и новото място. Иска ми се да се интегрирам в обществото, да разбера как всичко работи и ако е възможно – да помогна да променим нещата към по-добро.“
Е*аси – възклицавам на ум – май не познавам българин между 25 и 30, който би изрекъл точно това. Точно по този начин. Питам я има ли нещо, с което все пак не може да свикне тук.
„Не знам. Може би здрависването с хора, които не познаваш. В Испания сме свикнали да целуваме всички и винаги, дори при първа среща.“
Марта ми разказва за другите испанци около нея. Ева, която е била доброволка във Варна по същата програма, покрай която се запознават Марта и Юри. Пристигнала е преди 8 години и е останала да работи като учителка по испански. В село край София.
Братът на Марта – Карлос и негов приятел са тук от 3 месеца. Те работят в същата компания, в която и тя, и се чувстват щастливи. Планират да останат поне година, ако не и повече.
Но не й ли липсва Испания? Носталгията малко или много е аргумент за всички, които в крайна сметка не емигрирахме. Интересно ми е как се преодолява. Но това едва ли може да се сподели така, че да се разбере, без да е преживяно. Затова на въпроса ми какво ѝ липсва от Испания, Марта отговаря просто: „Храната на майка ми. За мен тя е най-добрата.“ Така преведено, звучи двусмислено. Но грешката е вярна.
Дали би й липсвало нещо от България, ако все пак си тръгне оттук един ден? Да –хората, големите паркове, снегът, а и българската храна. Най-вече сиренето.
