Да, за първи път посетих Барселона, да – гледала съм филма на Уди и да – заминах с моите две най-близки приятелки на традиционното ни пътешествие в тази невероятно добра комбинация.
Стори ни се добра идеята да водим корабен дневник, защото аз съм известна с късата си памет, Верето с грешно запомнени имена, а Антония пътува много и обърква историите. Решихме да сме точни и да пишем за всеки един ден от нашия престой. Вътре в този разказ ще откриете и вашите причини да посетите Барселона. Сигурна съм!
I ден – пристигане
Пристигнахме в 20:30 вечерта на летище Ел Прат. Посрещна ни доста кофти време. Намерихме лесно влакчето и всички транспортни връзки. Сравнително бързо се озовахме в нашия квартал Ел Борн.
И оттук започна бродене в дъжда през стария квартал, въпреки приготвените карти, схеми и GPS. Малките улички често НЕ са описани на картите.
Обърнахме се в пристъп на отчаяние към различни местни хора. Те зарязваха всичко и се опитваха да ни помогнат. Напред-назад в дъжда, гледаха карти, Google Maps. В крайна сметка се оказа, че сме се въртели точно около апартамента на дон Хосе – нашият хазяин.
Сградата също е – как да кажа – мнoго интересна. Хора с наднормено тегло и клаустрофобия не биха се справили с изкачването по изключително тясната стълба, си мислех, докато драпах нагоре. Няма табели. Слизаме – качваме се. Аз се провиквам със сетни усилия – Дон Хосе?! И някъде отгоре се чува – Антония? Той знае само нейното име.
Качихме се и пред нас се изправя огромният и усмихнат Хосе. Значи все пак не съм била напълно права… Не говори английски, но ни обясни доста неща. Сърдечен е.
II ден
Видяхме най-накрая табелата на нашата улица. Отправихме се към площад Каталуня и оттам по Ла Рамбла (култовата и опасна улица) към морето. Минахме и по Ла Рамбла дел Мар, завихме покрай пристанището.
Седнахме за момент на една пейка и до нас цъфнаха двама симпатични дядовци, които си бъбриха на каталонски. Аз „превеждах“ на Тони и Верето. После посоката беше Барселонета – старо рибарско селище. Пихме кафе на плажа, пълен с бледолики събиращи невидими слънчеви лъчи. Знаете колко е важен витамин D.
Гмурнахме се в квартала – пълен с балкони с гащи, пранета, колела, цветя и хвърчила. След това директно забихме в Готическия квартал. Попаднахме на катедралата „Св. Еулалия“ (Ла Сеу) – покровителка на Барселона. 13-годишната мъченица Еулалия е съблечена на площада заради непоклатимата й вяра в Христос. И тогава завалява сняг в лятно време, за да я скрие от срама.
Вътре в катедралата има 13 гъски, които символизират 13-те години праведен живот. Те са монахини и ги сменят всяка година.
Гурме историята е постоянна, интензивна и адски красива. Дали заради нашето набито око, или заради това, че в Барселона храната е просто прекрасна – винаги бяхме доволни от личните ни попадения. Ядохме тапаси на пазара близо до нас – Св. Катерина. Всякакви морски неща.
Пимиентос де Падрон – малки зелени чушки – също редовно поръчвани и от самите каталонци. Пробвахме и свински ушички. Но за съжаление бяха много солени за нашия вкус. В Нова Загора ги правят по-добре.
Второто ключово място е сладкарница. Барселона е известна с производството на шоколад. А както някои хора знаят, аз се кланям пред могъществото на шоколада. Неговата сила и влияние над мен са категорични. Та, мястото се казва Ескриба и се намира отстрани на Рамбла. Беше зашеметяващо, шоколадово и има отражения и в момента.
Междувременно дегустирахме виното от супермаркета, то също няма грешка, което и да хванете за ушите, ще е готино.
Решихме да погледаме така наречените Магически фонтани. Заредени с още вино, тръгнахме по посока площад „Испания“. Яко ходене през квартал Равал – изтрезняхме, огладняхме и тъкмо да се изнервя от туризма, пред нас се появиха тези пеещи и танцуващи фонтани. Нещо, което е конструирано през 1929 година – те кара да подскачаш от кеф. Седнахме на стълбите и продължахме да се радваме на водната маса и на музиката – Фреди, Барселона.
Хубаво е на обществени места да не пиете демонстративно алкохол, защото е забранено.
III ден
Интернетът също е интересен, пълна връзка, но нищо не зарежда. Канско търпение трябва, тук-там се намира малко по-добра мрежа.
Успяхме да си купим онлайн билети за Саграда Фамилия. Третият ден беше посветен на нея. Пътувахме с метро и вървяхме винаги в правилната посока благодарение на Тони. Пред Саградата имаше колосална опашка, но ние сме про-та и влязохме с нашите супер секси онлайн билети, които ни маркираха директно от телефона на Тони. Модерна работа, с две думи.
Впечатления:
Верето: Различно, необичайно, но не е моето. Нямаше атмосфера.
Антония: Хареса ми, но само защото знам, какво стои зад него. Идеята на Гауди е гениална. Направил е природата на сграда.
Аз: Винаги съм се възхищавала на хора, които се опитват да наподобяват природата.
Разцъкахме и из Ашампле. Той е уникален квартал – замислен от архитект Илдефенс Серда като идеален. Дълги прави улици, квадратни блокове със скосени ъгли, всичко необходимо за добре организиран живот – детски градини, паркове, магазини.
Стигнахме и до Триумфалната арка. Малка в сравнение с добре познатите ни (Париж, Берлин, Скопие), но на заден план са строени палми пълни с папагали. Селфи-тайм. Наблизо има парк следваше и пейка-парти. Влязохме в най-близкия супермаркет, след като се завъртяхме безуспешно в търсене на вино и ядки, установихме, че собственикът е мюсюлманин и че е логично да няма алкохол.
Запътихме се навън, но за наша радост ни спряха на входа и най-любезно ни извадиха една касетка изпод щандовете пълна с бутилки вино.
В парка имаше приятни млади хора.
IV ден
Наша цел беше хълмът Монтжуик (213 метра). Отправихме се към пристанището, за да хванем въжената линия. Имаше обаче огромна опашка, която вървеше много бавно – кабината побира само по 8 човека. Отказахме се. Има алтернатива, разбира се. Запътихме се към станцията на метрото, от която тръгва фуникулиер към хълма.
От Монтжуик можете отново да се предвижвате с лифт към по високите точки. Ние решихме да ходим пеша. От замъка на върха има внушителна гледка към промишленото пристанище.
Посетихме също и музея на Хуан Миро. След това се разбързахме, защото се очакваше буря.
По-късно вечерта с нови сили тръгнахме да търсим барче. След известно лутане в квартала седнахме в Black horse.
Тук разказът може спокойно да спре, защото това определено беше най-силната вечер. Оказа се, че сме попаднали на любимото местно заведение – нещо като Дупката в София, Габа или Лонг Джон. Но на по-светло. Беше в дъното на малък площад. Седнахме отвън и поръчахме мохито и вино. Беше приятно и за трите ни. Изведнъж се чуха някакви прорязващи звуци, футболни фенове се бяха прегърнали близо до нас и пееха прочувствена футболна песен.
Първата ми мисъл беше – това ме дразни, но после осъзнах, че хората са готини и не пречат видимо на никого. Само от време на време извисяват глас. Моят журналистически инстинкт се задейства и си казах, че не може да са ми приятни и футболни фенове едновременно! Реших, че трябва да поговоря с тях. Оказаха се непрофесионален футболен отбор, който празнува победа заедно с приятели. Записах един каталонец, защото отборът беше интернационален.
Ето как звучи каталонският език:
Към 23:00 часа отвън поръчките приключиха, решихме да се преместим вътре. Песни и танци на народите. Щом и на дискотека ми се приходи, а по принцип не мога да ги понасям, представете си, каква еуфория беше! Но пред въпросната дискотека имаше огромна опашка в 4:30. Отказахме се и с бодра крачка се запътихме към вкъщи.
Оказа се обаче, че сме се позагубили. Започнах да се отчайвам, когато излязохме на поредното непознато площадче. Там ни посрещна влюбена двойка. Видяха ни, че нещо не е наред и веднага предложиха да ни помогнат. Ескортираха ни до апартамента. Каталонците са най-милите хора на света.
V ден
Паркът Гюел беше тема на последния ни ден. Той е задължителен. Просто защото няма такова място. Странната и жизнерадостна архитектура на Гауди е срещнала природата.
Паркът е разположен на хълма Eл Кармел в квартал Гарсия. Идеята е била за частна градина на индустриалеца Гюел и е повлияна от модата в Англия по онова време. Строежът на парка започва през 1900 година като преминава през най-различни етапи, търпи промени, влияе се от политическата обстановка в страната, но в крайна сметка през 1914 година е завършен в този неповторим Гауди стил.
От 1927 г. градината е собственост на Барселона и се превръща в една от най-посещаваните забележителности на града. Ще ви трябват около три часа, за да го разгледате. Входът е безплатен, но всеки един по-важен компонент от парка – като най-дългата пейка, стълбите с разноцветния гущер – символ на града – и къщите, се плащат.
Гауди е искал да донесе мир и спокойствие на хората, които се разхождат на това място, съчетавайки отново природа и архитектура.
VI ден – заминаване
Шестият ден беше и тъжен и весел, ту се смеехме, заредени със сърдечността и откритостта на каталонците, ту ни ставаше тъпо, че си тръгвахме и се умълчавахме. Оставихме си багажа на гардероб и се разхождахме за последно без посока и цел.
Решихме, че дълго време ще ни държи барселонският дух и ще бъдем добри с хората. Обмисляхме и да напуснем София и да се хванем на сезонна работа.
Излетяхме с обещанието, че ще се върнем.
P.S. Понеже винаги има дребен шрифт, пиша ви го и аз. Пригответе се с търпение, когато сядате в ресторант. В Барселона никой не бърза, така че докато поръчате, ще минат около 20 минути. А вие помнете, че сте на почивка и сте слезли поне за малко от въртележката. Отпуснете се, следват прекрасни моменти.
