На 30 април 2014 се навърши точно век от рождението на Доривал Каими. Още на 16 г., негова песен покорява цяла Бразилия, малко по-късно започва да води предаване с любимата си музика по радиото на Салвадор де Баиа, след още време се премества и в Радио Насионал в Рио популярността и на предаването му, но най-вече на музиката му расте с времето и от него се вдъхновяват създателя на босата Том Жобим. Музиката му звучи актуално и до ден днешен:
Доривал рисува (буквално и с музиката си) простичко и изчистено морето, рибарите и най-вече жените, не само тези от Баиа. И те му отвръщат с не по-малко любов и признание.
Достатъчно е да споменем композицията, написана с Жоржи Амаду в дома на последния – E doce morrer no mar в един от най-запомнящите се дуети: Сезария Евора и Мариса Монте. Или Roses and roses (в оригинал Rosa Morena) във версиите на Сара Воун-Доривал Каими и Стен Гец-Жоао Жилберто. Без да изпускаме джаз-интерпретациите на Doralice с Чик Кърия и Стефано Болани (Орвието, 2011 – 3 години след смъртта на маестро Доривал).
Каетано Велозу признава, че може и да има четири пъти повече песни от тези на Каими, но нито една от тях не е толкова гениална колкото всяка от 101=та на Доривал. . Жилберто Жил пее: „Доривал е Буда, роден в краския дворец на вдъхновението”. С трите си деца, поели по неговия път Доривал пренася Saudade da Bahia и в Монтрьо през 1991 и в нейното послание, като че ли е казано всичко: „pobre de quem acredita na glória e no dinheiro para ser feliz” (беден е този, който разчита на славата и парите, за да е щастлив”.
Освен песните, за които вече стана дума, ще преоткриваме Доривал от ретро през джаз-рок до бразилектро с Кармен Миранда (O que e que a bahiana tem), Карлос Сантана (Promise of a Fisherman) и Босакуканова (Samba da minha terra).
