Топлота, гостоприемство, търпение, човечност и добросърдечност. Такива са изконните български качества. От къде знам ли? Проверих в Гугъл.
Там става ясно и че тези наши вътрешноприсъщи и външноизявени черти са в ярък контраст със студенината на западните народи. Щом е така, е така, коя съм аз да го оспорвам.
Мисля си за това, докато прекрачвам прага на един бежански лагер, пълен със сирийци – този, с най-добрите условия за живеене според запознати.
Тръгваме с екипа по мрачните коридори и чукаме по вратите, искаме да чуем човешки истории, които да разкажем по Великден. Нали се присещаме, че трябва да сме по-добри, милосърдни, хора.
Отварят ни и ни пускат в домовете си – стаи с големината на хубаво легло – такива, на каквито се ширят нощем много от нас. В първата на три двуетажни кревата спи семейство от седмина. Късметлии, които са успели да избягат от Сирия заедно. В друг такъв дом пък заварваме самотни майки. Мъжете им са или мъртви, или не са успели да се измъкнат от ада на войната, а с тях са останали и част от малките.
Разказват ни за смърт, бягство, ужас, за каналджии, преминати хиляди километри с надежда и безумен страх, за изоставени къщи и роднини.
Сега са тук, в европейска столица, мислели са си, че са спасени. Мислели са си. Имат само дрехите на гърба си, не могат да си купят друго освен хляб, без пари и за рейса на децата си, че да отидат на училище. Повечето няма как да си намерят работа, смлени в хаоса на администрацията.
Повтарят – българите са много добри, много гостоприемни, благодарим им, но….
Надеждата им за живот е някъде в цивилизацията, където хората имат права, някъде в студения запад. Искат просто да ги пуснат да си заминат от гостоприемната ни страна.
Излизам навън, раздават храна. Обитателите на лагера са се наредили на опашка. Завързано на верига куче наблюдава и се радва на компанията. Познава всички, обаче става неспокойно и започва да лае, усетило е нас – а ние сме чужди. То няма име – не го наричат никак. Охраната следи за реда и пуска зад предпазната мрежа по няколко от чакащите.
А там зад плота стоят двама души, които избират какво и колко да дадат. Носят маски, такива дето се слагат, за да не пипнеш свински грип. Питам ги: Защо? – Е, как мислиш, защо, – отговарят ми с криви лица. – Болести. – И ми сочат към хората, за които са предназначени продуктите.
Измъквам се и влизам в двора, там където си играят децата, а те се радват на живота, забавляват се все едно нищо не се е случило. Срещам една от жените, които споделиха историята си с нас. Има четири деца, а най-голямата й дъщеря е бременна. Грейва като ме вижда, нали преди малко като приятелки си говорехме. Носи портокали, пластмасова чаша кафе и една вафла. Подава ми евтиния сладкиш и ми се усмихва окуражително. Не разбирам думите й, но посланието е ясно. За мен е. Не мога да я взема, разбира се, но отнема време тя да приеме отказа ми. Става ми топло, човешко и много смутено. Разделяме се.
Погледът ми се спира на знамената, опнати над входа на лагера. Българското и европейското – и двете са малко мърляви, но нашият трикольор е раздран, разкъсан до неузнаваемост. Мята се като дрипа на вятъра. И той като изконните ни добродетели. Или просто чуждите работи не ни интересуват – имаме си достатъчно наши.
Само че кой зафичи изоставените ни деца в някакви непристъпни краища на страната, да не говорим за болните ни изоставени деца. Как стана така, че да попаднеш в старчески дом е равносилно на концлагер. А ако зад блока някой хвърли отрова за псетата или подпали кутрета в кашон, не е кой знае какво, че да ти развали деня. Като сме от добрите как когато видим страданието на чуждите хора, толкова близо до нас, сме като в зоологическа градина. Интересно е, сочим с пръст: Виж! И се отдръпваме назад, далеч от решетките.
