Има някои артисти, които съумяват да направят от музиката нещо повече. Някои артисти влагат нещо друго – те вливат магия и всички ние можем да чуем тази магия в китарата на Джими Хендрикс. Именно той е един от тези артисти, които със своята свобода да експериментират успяват да направят от една песен нещо повече от кавър. Песента се превръща в такъв хит, че хората забравят за нейния произход или просто не се интересуват от него. Защото за тях тя е на артиста, от който са я чули. И не само заради популярността, а най-вече заради начина, по който тя звучи. Точно това прави Джими Хендрикс с „Hey Joe“, песента за запътилия се към Мексико Джо, който е застрелял жена си.
Кой е Джо и защо иска да убие съпругата си
Авторството на „Hey Joe“ е доста оспорвано – дотолкова, че някои музикални архиви записват песента като „традиционна“ балада за убийство, излязла от фолклора и постепенно настанила се в съвремието. През 1962 г. обаче, американският текстописец и фолклорен музикант Били Робъртс предявява претенции за правата за написването на песента и ги получава. Версията на музиканта е, че е композирал песента съвсем спонтанно, докато свирел по клубове. В началото на 60-те Робъртс създава домашно демо на песента.
Почти никой обаче не вярва, че Робъртс може да създаде такава феноменална песен. Неверници и претендиращи за участието в създаването на песента – на тези две групи започват да се делят всички. Сред претендиращите е шотландският фолклорен певец Лен Партридж, който твърди, че през 1956 г. заедно с Робъртс са свирили доста по клубове в Единбург и че именно там и тогава двамата са композирали песента. Въпреки това Партридж само подхвърля участието си в публичното пространство, без да има някакви изисквания:
„Дори не ме питайте, кои части са от мен. Не мога да си я приписвам – тя наистина е на Бил.“
Но наистина ли е на Бил?
Текстът на песента, разказващ за срещата на двама приятели, единият от които е на път е за Мексико, след като е застрелял жена си, както и музикалната прогресия на песента, някак съвсем очевидно са извлечени от други източници. И те няма как да бъдат игнорирани. Структурата на парчето, както и диалогичният формат, основан на въпроси и отговори например, прекалено много напомнят на песента на Ниела Милър – „Baby, please don’t go to town“ от 1955 г.
Милър всъщност е приятелката на Били Робъртс. Изглежда че след тяхната раздяла той пренаписва песента и я превръща в парче за убийство, запазвайки музикалната прогресия и формата с въпроси, като прибавя: „Хей, Джо, къде си тръгнал с този пистолет в ръка?“. И ако някой хипотетично бе попитал Милър накъде тя би тръгнала с пистолет в ръка, може би тя би отговорила – да погне Робъртс затова, че ѝ е откраднал песента. И въпреки че адвокатът ѝ я убеждава да не търси съдебно правата си, много хора виждат във версията на Робъртс прилика с „Baby, please don’t go to town“ на Милър.
Друг музикален факт, който не може да се подмине, е кънтри песента от 1953 г. със същото име. „Hey Joe“ е абсолютен хит в началото на 50-те, изпята от самия „Господин Кънтри“ Карл Смит. Вярно е, че текстът е далеч от признанието за убийство на съпругата, но обръщението към Джо и въпросителният формат са достатъчни да накарат фолклорните музикални изследователи да предполагат, че Робъртс се е вдъхновил от този кънтри хит.
Третото предполагаемо вдъхновение на Робъртс за неговата „Hey Joe“ е традиционната балада „Little Sadie“, която разказва за мъж, задържан след като е убил жена (в различните версии е жена му, приятелката му или проститутка). И тъй като народната песен има своите корени в Южна Каролина, а Робъртс е израснал именно там, възможността да е повлиян от нея е голяма. Първият звуков запис е през 1929 г. и е на певеца Кларънс Ашли.
И така, кой точно е Джо и защо иска да убие жена си, не става толкова ясно. Сигурно обаче е, че всички тези версии на „народната“ песен са повлияли на Били Робъртс да създаде това, което скоро ще се превърне Хендрикс в класика.
„Hey Joe“ по пътя си към Хендрикс
Песента се завърта сред музикантите като „традиционна“ и всички започват да я изпълняват по своите музикални изяви. Нейната популярност дотолкова нараства, че през 1965/66 г. тя се е превърнала в гаражно рок парче и стандарт за рок групите, много от които като The Leaves и The Byrds я записват.
Фолк рок певецът Тим Роуз записва по-бавна версия на песента през 1966 г. и така слага началото за Хендрикс. Роуз обявява, че неговият аранжимент е интерпретация на изцяло традиционна песен, която научил от фолклорния певец Винс Мартин. Роуз по това време свири по клубове в Ню Йорк и бъдещият мениджър на Хендрикс – Чаз Чандлър – чува парчето от него. Той веднага започва да търси някой, който ще го превърне в рок хит. И тогава вижда в същия клуб, като поддържащ музикант за други групи, младия Джими Хендрикс. Чандлър веднага му предлага да му стане мениджър, да се премести в Англия, да сформира група и да запише „Hey Joe“. Всичко това се случва и само месец след пристигането си в Лондон Хендрикс, заедно с новата си банда „The Jimi Hendrix Experience“, вече записва в студиото песента като свой първи сингъл, превръщайки я почти моментално в хит. А самият Хендрикс се изстрелва нагоре, създавайки си репутацията на иновативен и наелектризиращ китарист.
И до днес версията на групата „The Jimi Hendrix Experience“ остава най-запомнящият се и магичен вариант на тази „традиционна фолклорна песен“. И въпреки че историята около „Hey Joe“ до края е забулена в мъгла, едно нещо се вижда кристално ясно и то е, че Джими Хендрикс успява да направи тази песен своя и ние винаги ще мислим за него, чувайки:
„Хей, Джо, къде си тръгнал с този пистолет в ръка?“
