Така се казва новият албум на родения в Румъния и творящ във Франция цигулар Флорин Николеску заедно със суинг-мануш китарата на Юго Липи. Помним Флорин от София като част от „Джипси проекта” на китариста Бирели Лагрен. Флорин ни повече, ни по-малко играеше ролята на Стефан Грапели от репликата на френския Хот клуб седем десетилетия след създаването му. Американските джазмени признават, че първите нови инструменти в джаза идват именно с французите – това са китарата и цигулката. Според Флорин, сега повече от всякога е тяхното време.
Джаз-стандарти и собствени пиеси, включително една сюита, посветена на идолите му от старата и новата френска школа – от Мишел Варло (Уарлоп) и Грапели до Понти и Локууд. Плюс Сточело Розенберг като гост китарист, noblesse (gitane) oblige, както се казва. Или както казва и заглавието, цигулката е във всички възможни джаз-времена, от „Stardust“ до „Fascinating Rhythm“. Майсторът, партнирал на Азнавур и Анри Салвадор, е във вихъра на праволинейния джаз, който доста лъкатуши докато стане такъв. Някои се забавляват да сравняват отражението в музиката на расовите разлики и прилики на тези, които сега не е прието да бъдат наричани както навремето. Времето, когато оставяха след себе си спиричуали, блуз и джаз, вървящи със съответните определения: от едната страна на океана – негърски, от другата – цигански.
Но ако има все още място в европейския континент, където последните да са на почит с това си име, то се казва Испания, музиката – фламенко, а инструментът, за който сега ще говорим, неслучайно е цигулката. Андалуската Елиса Пренда, която свири осем фламенко-жанрове на цигулката си, умишлено кръщава албума си „Alauda” (чучулига). Тоест, усещане за свобода и пролет. Елиса е същата – млада, смела и, според мен, обречена на успех. Сарасате, Лорка и Де Фая, присъстващи с цитати в парчетата ѝ, биха я приели като една от тях. Както я е приел Дорантес, комуто акомпанира в началото на кариерата си. Сред инструменталните пиеси има и малко пеене, сред сайдмените откриваме както китарата на Дани де Морон, така и гласове от Каталуния, където Елиса прави мастър по фламенко след класическото си образование от Севия. В посветената на баба ѝ румба „Долорес“ смело навлиза в територията на джаза, в булерията „Имигранти“ смесва и уърлд-звучности със завидно майсторство, в „Черна мъка“ – венесоланска тонада (известната „Tonada de Luna Llena“). Не че цигулката не е била включвана във фламенко-композиции и формации (познатата ни от София Изабел Лоденбах от „Лас Мигас”), но и досега е рядкост. Засилването на присъствието на необичайни инструменти във фламенкото води до развитие, подобно на това на джаза, когато традиционните форми непрекъснато се обновяват чрез подобни трансгресии (да не се бъркат с агресии и регресии). С Елиса сме сигурни, че и в актуалното фламенко също идва времето на цигулките.
