Преди години представихме младата френска тромпетистка Ерел Бесон като джаз-еквивалент на Амели Пулен. С поредната ѝ инвенция „Try!” тя още повече затвърждава поне у мен усещането за отдаденост към търсенето на доброто. В компанията на сподвижниците си от предния албум „Радио 1” Ерел е все така въздушно-лирична. Този път обаче, плътността на хамънда на Бенжамен Мусе направо се усеща физически. Докато вокалите на Изабел Сьорлинг извисяват към безкрая, без значение дали с текст (заглавното) или шепот („Уран и Плутон”).
Началният триптих „Звукът на твоя глас” всъщност е тромпетно соло, гласът е накрая. Сигурно затова в представянето на албума си по „Франс мюзик” Ерел говореше за съответствието на дамския глас с тромпета. Но за разлика от предишните традиционни скатирания (особено в самото „Радио 1”), сега те са сведени по-скоро до флуидни разработки на стари теми („След снега” и най-вече ”Залез в Лулеа”). Въпреки че последното парче си пасваше до секунда с късния нормандски залез там, където я срещнах за пръв път – фестивала „Джаз под ябълковите дървета”, оказа се, че е писано на пиано в Швеция в подобна ситуация, като името на града е по-скоро „Люля” (вокалистката ѝ е шведка). Неслучайно албумът завършва с него, но не и преди това да сме пропуснали намигването c “Patitoune” към толкова различния Майлз Дейвис (“Jean-Pierre”).
Ерел очарова с елегантността на мелодиите, изчистеността на звучността, но също и с недоизречеността, която ни оставя пространства за мечти. Ансамбловото начало е безспорно, всеки сайдмен е равнопоставен, било като идея в разработка, било като баланс, включително в интимността на четчиците на чинелите на Фабрис Моро. От което албумът става все по-завладяващ и е от тези, които ти се иска да не свършват толкова бързо…
