Бруно Батисти д’Амарио е италиански китарист и композитор, който ни е познат от оригиналните филмови мелодии на Мориконе. Те са състуденти и Бруно винаги е бил водещата китара в записите на маестрото от „За няколко долара повече“ (1965), до „Баария“ (2009). Той самият е маестро и преподава над половин век китара във всички възможни италиански национални консерватории. Успоредно с това свири във всички възможни жанрове – от джаз и боса-нова до класика. В тази ни поредица е в качеството си на автор на кратка тетралогия миниатюри, посветени на художници-импресионисти. Изключително фин и нюансиран той ни разхожда из градините на Моне в Живерни преди да ни пренесе в трагичната обстановка на съседното Овер-сюр-Оаз, където са последните седмици на Ван Гог. Последните две като че ли ни рисуват в звуци телата в платната на толкова различни майстори като Реноар и Дега.
Но ако решим да продължим поредицата с вкусни плейлисти, албумът му от 2018, предшестващ посветения на импресионизма, е една голяма кулинарна разходка от Африка през Средиземноморието до Далечния изток и Америките. Без излишна илюстративност китарата на д’Амарио е всичко, което ни липсва в чил, ембиънт, релакс и подобните тематични компютърно генерирани музики. Защо ли? Защото носят лекота на един опит, който се лее щедро, като кианти от бутилка, обвита в слама. Заменя благодарение на дядо си цигулката с китара, когато е съвсем малък (майка му е цигуларка). И оттогава започват пътешествията на цял един живот, в който китарата е само езикът, с който общува със света.
Ако днешният етикет, под който е класирано името Бруно Батисти д’Амарио е „класически китарист“, едва ли има нещо по-далеч от истината. Или може би вече към понятието класика се причислява музиката от средата на миналия век и авторските инвенции на артисти със собствен почерк? Нямам точен отговор, но Бруно Батисти д’Амарио е повече от школа за добър вкус, баланс между техническия перфекционизъм и мечтите, превърнати в новаторството. Когато става дума за италианска музика и живопис, и евентуалните ѝ контрасти със северноевропейските такива, китаристът доказва, че може да импровизира еднакво добре върху теми от различни изкуства и епохи, сакрални и светски – от пасакалии до сарабанди. Да посвещава пиеси на свои любимци от Бах до Пат Матини (2016). И да бъде винаги свеж и изненадващ, въпреки напредналата си възраст (роден е в 1937). Да отказва всякакво деление на музиката, освен това на красива и не толкова.
