Джон Зорн е доста познат на една особена категория любители на авангардния джаз. Последният му соло проект е свързан с… последните творби на Търнър – британският предвестник на импресионизма. Съвпадението във времето на излизане на албума „Етюдите на Търнър (картини и импресии за пиано)” с посветения на Кандински „Импресии, импровизации и композиции” на Кари Иконен сигурно е случайно. Но едва ли е случайно търсенето на вдъхновение в живописци, променили своето време от страна на джазмени с подобни претенции.
Зорн в случая е само композитор и раздиращият му сакс е заменен с класическото пиано на Стивън Гослинг, с когото работи в последните години. Гослинг, а и Зорн тук са далеч от категорията на импровизационните жанрове, но това далеч не ги вкарва в тази на илюстративните. От Мусоргски насам търсенето на музикални съответствия на картини, периодично намира изражение в по-малко или повече свободни вариации, без значение дали става въпрос за Джокондата или за Гоген. Гоген е третата фигура на френските „прокълнати” от едноименното камерно произведение на Зорн от началото на 2020 (заедно с Бодлер и Жари). И да не забравяме, Зорн се самоопределя и като „enfant terrible“ oще в края на миналия век.
За разлика от дългата форма на „Les Maudits”, в случая с Търнър, Зорн залага на етюди, които да рефлектират морските и лунните пейзажи. Някои от прелюдиите и импромптютата му са инспирирани от коренно различни творци, започвайки от Бах, минавайки през Скрябин и стигайки до Филип Глас и Сесил Тейлър. Много малка част от 18-те пиеси в албума са радиофонични, но това не значи, че останалите са неслушаеми – можем да се уверим и сами. При такава дискография, каквато има Зорн, не всички цветове на палитрата му могат да са с мекотата на Търнър.
