Натали Коул е от категорията „дъщери на бащите си”. В двете значения. Още шестгодишна пее в коледния албум на Нат „Кинг” Коул. Но до сериозната ѝ кариера има още време, през което великият ѝ баща се преселва в отвъдното, но влиянието му остава. До степен, че когато звукозаписните компании отхвърлят една след друга дебютантката, издателите на Нат я приемат най-вече заради името. Лансират я до степен да си повярваме, че това е новата Арета Франклин. Не че гласът на Натали не става, напротив – дадености на изпълнител никога не са ѝ липсвали. Останалото е стил, а Натали трудно гради собствения си отвъд кавърите, които ѝ носят номинации и нелоши тиражи.
Но успехът е нещо нелеко за носене, като дрогата далеч не помага, а в нейния случай става бариера пред промоутърите. С първия арендби период на кариерата ѝ е свършено доста преди да е станала на 40. Тогава отново на помощ се явява татко Нат чрез един изключителен продуцент, вещ в новите технологии, който решава да съживи гласа му във виртуален дует с дъщеря му – нещо, което дотогава не е правено.. Името му е Дейвид Фостър и така още в 1991 – 40 години след оригинала и 30 след стерео записа ѝ – Нат и Натали Коул правят „Unforgettable”. Парчето дава името на албума на завръщането и преориентацията ѝ към джаза. Успехът е повсеместен и носи „Грами” в три категории. Формулата е повторена пет години по-късно, когато Натали се упражнява и с текстове на френски и на испански върху друга класика на Нат, „When I Fall In Love”, където баща ѝ пее на английски.
Така стигаме до последния студиен албум на Натали, повтарящ почти изцяло концепцията на „Nat „King“ Cole en español”. За него същият Фостър се обажда на кубинския музикант, тонмайстор и продуцент Руди Перес, който е фен на семейство Коул. Две десетилетия по-късно техническите предизвикателства се преодоляват по-бързо, а албумът само печели от включването на световни звезди като Бочели и актуални латиноамерикански автори като Хуан-Луис Гера, включително и с глас. Не на последно място е и решението на Руди и Натали да преведат и любимо парче на „Бийтълс” („And I Love Her”), където тя, разбира се, пее за мъж. Интересен е коментарът им в спотифай за всяко парче, който не оставя усещането, че тя е напълно в час с песните в подборката. Но крайният резултат е с една идея по-добър от очаквания римейк на римейка. Половин век след баща си и тя се пренася в мястото, където не е ясно дуетите дали са виртуални или не.
