Дино Салуци се бе затворил в студиото си малко преди да се затвори самата Аржентина. Затова и опитите ми да се видим години след гостуването му в „Джаzz+” на негова земя останаха без резултат. Но за сметка на това, резултатите от труда му са впечатляващи. В почти четири десетилетната му кариера в ЕСМ това му е едва трети солов албум. Премиерното в случая е чисто бандонеонната му звучност на всичките му авторски пиеси. Казва се „Albores“ („Зора”) и наистина ни води към местата и хората, които са го озарили с пример, присъствие и просто с това, че бандонеонният му живот едва ли би бил същия без тях. „В тези времена е естествено заглавието да води към утрото, към надеждата за един по-добър свят“ – представя работата си Дино, и я определя като „нов ден, нова визия“.
Дино ни е карал да му се възхищаваме и в зала „България” с челото на Аня Лехнер (по същото време и за същия лейбъл и тя издаде албумa “Lontano” с пианиста, познат ни от триото на Ануар Браем, Франсуа Кутюрие), и като част от саундтрака на „Нова вълна” на Годар, „Всичко за майка ми” на Алмодовар и „Двамата Папи”. „Почти всичко, което съм свирил досега с различни формации, видове музика и различни идеи, се базира на цветовете и звуците на аржентинската музика“ – продължава представянето на албума си в „Телам“ Дино. Сега е ред и на почитта му към Гиа Канчели, но и към баща му, дон Кайетано, който го увлича към бандонеона. „Радиото не можеше да ми даде музикално образование, но баща ми успя, въпреки че не бе професионален музикант”.
Сигурно затова му е близък и Канчели, който носи кавказката музика, както Дино носи андинската, но и двамата не са възпитаници на консерватории. Именно този извечен саунд е пресъздаден от Салуци в парчето „Южният кръст”. Личните ми пристрастия са към интимната звучност на едноименната композиция, без да оставям на втори план експресивността на предхождащата я милонга. Интересна база за сравнение са и двата излезли албума на любими акордеонисти, Венсан Пейрани – в танго-стилистика и Ришар Галиано – „Валс(ове)” (някои от които в хватката на тангото). Салуци обаче е друга opera – финалната „Токата“ е достатъчна да се убедите в думите му, че „музиката нито лъже, нито манипулира – зад нея не стоят думи, а идеи. но за да е истинско изкуство, не трябва да повтаря създадени форми, а да еволюира в жанра си. Духовните нужди, чудесата на музикалните познания и свободата се събират в една творба (никой не може да обясни по какъв точно начин) и трябва да са еднакво отдалечени от каквато и да е формула.“ Какъв по-ярък манифест на маестрото? Какво са някакви си там 85 години, от които само 70 на сцена?
