Когато акордеонистът Людовик Бейер гостува на „Джаз+” в края на 2004 по покана на Френския институт, погледът на повечето колеги бе насочен към китариста Анжело Дебар, писан първи в анонса на дуото им. Нормално, като музикантите са равнопоставени, особено в джаза се започва с пианист, духови, струнни, други инструменти и ударни накрая. Освен това, предната година Ришар Галиано вече бе идвал и отношението към френската акордеонна джаз школа нямаше нужда от коментар. Но от сцената на НДК Людовик ни изненада с акордината си – инструмент, приличащ на мелодика, но вместо с клавиши, той бе с копчета, подобно на акордеона му. След това му идване се появи и „Зима в София“, където балканското се мешаше със славянското. Kakто сега в „Bossa Manouche“ фламенкото доминира над бразилейрото:
По време на изолацията, заедно с приятели от разстояние, Бейер записа своите „Lockdown Sessions”, където отново предложи и звуци на акордина, но не като „акордеон за уста”, а като пълноценен инструмент за сола и импровизации („Bossa Manouche“). Джипси-суингът естествено присъства в доста разновидности – от началното посвещение на следовника на Джанго („Sweet Babik”) до „The Goodbye Jam”, минавайки през „Swing Ristorante” и ” Gypsy Tears”. Но албумът далеч не е така еднопосочен.
Авторските парчета са съпътствани от хитове от други стилове, от които изпъква „Billie Jean”. Ако не бях слушал фламенко-прочита ѝ от „Патакс”, със сигурност трансформацията ѝ на Бейер би била сред най-странните – след бавно, но не толкова неузнаваемо интро върху почти половината от времетраенето, темата се появява едва в последните секунди в оригиналния си ритъм. Kлипът е от любимия сериал „La Casa de Papel“:
И… изолацията си има поредния „химн” – „StayHome#1”. Не може да се отрече, би паснал и на Пат Матини, не че и той не издаде албум по същото време, а сега готви друг. В случая на Бейер поредицата акордеон/бандонеон е обогатена с още един производен инструмент на по-малко от век, акордината, като в „Sweet Babik”:
