Паралелно с опитите за ориент-боса и ча-ча-ча, джазмени с афроамерикански произход подобно на някои спортисти променят религията и съответно имената си. Юсеф Латиф, Идрис Мухамад, Сахиб Шихаб са само едни от тях. Привлечени от различни духовни течения, те се опитват да ги представят чрез музиката си. Появяват се нарочни формации, които вкарват в джаза световноизвестния поет на суфизма Мевляна Руми („Източно-Нюйоркски музикален ансамбъл). Дължините на композициите им не са смущаващи в джазовия идиом, за импровизационния им характер няма спор, че е в каноните на джаза.
За разлика от образите на пророка, които не са проблем само при сунитите, звуковата му възхвала не само, че е общоприета, но и съвсем няма заковани норми, което личи в теми, на които едва ли не впоследствие е добавено заглавие „В прослава на…” Повечето от тези творби, повтарям, се появяват през шейсетте, когато един от най-големите записва и изсвирва еднократно на концерт „A Love Supreme”, възхвала на Бога, след която дори е и канонизиран като Агиос Йоанис (Колтрейн). Никой в ислямския свят не протестира, че смятаната за шейтанска музика си позволява волности и накърнява чувствата на слушателите си.
Компилацията „Духовен джаз, част седем – Ислям” е амбициозна, но все пак е част от поредица, обръщаща внимание и към други измерения на духа (езотерика, шинтоизъм), съотнесени към музиката, в чиито корени откриваме и християнски спиричуали, и йоруба сантерии, за които също сме говорили тук. Да не говорим за работата на Ян Гарбарек с „Хилиард ансамбъл” и търсенията на Щефан Микус, ако се ограничаваме в някои от гостите на „Джаzz+”.
Без претенции за изчерпателност, компилацията навлиза и в гранични жанрове, като афро-латиното (единственото парче с текст, при това на испански). Във времена, когато радикализирането е ужасяващо, слушането на различна музика може би е добър начин за друг вид борба с него. Да не забравяме, че забраненият джаз надживя строя (строевете), претендиращи за справедливост и дълговечност.
