Винаги е любопитно първото събиране на двама любими джазмени. Особено ако си имал късмета да ги срещнеш на живо и дори да си правил техен Джаzz+ концерт. И понеже става дума за имена като норвежкия тромпетист Нилс Петер Мьолвер и френския перкусионист Мино Синелу със сигурност можем да заложим на един безкомпромисен проект за ценители. Освен това албумът излиза след концерти, макар и не в предвидения им обем. Специално за случая дуото им приема името на съответните рождени острови – Сула (Нилс) и Мадиана-Мартиника (бащата на Мино). „Много бях изненадан, когато видях Мино, когото много уважавам и като перкусионист-мултиинструменталист, и като композитор, да остане до края на соло концерта ми, а после да ме потърси лично“ – си спомня Нилс за срещата, предопределила съвместната им работа. Случката е от фестивал в Кападокия, Мино е до пулта в пещерата, където Нилс е сам с електронните си джаджи. „Саундът му, концепцията и цялостното му свирене ме докоснаха дълбоко: от този ден знаех, че пътищата ни ще се пресекат отново. Обещахме си да направим нещо необикновено“ – на свой ред разказва същата история Мино. Две години по-късно се срещат на ол-стар концерта на Ибраим Маалуф в Париж. „Резултатът ни струваше много кръв, пот, сълзи, но най-вече любов“ – отсича Мино.
Пилотният сингъл на албума им е посветен на първия джазмен, отишъл си с пандемията – Маню Дибанго – един от менторите на Мино, който го нарича „Мъдреца“. В албума има парчета и за други две жертви – майсторът на афро-бийта Тони Алън и Джими Коб, с когото го свързва опитът с Майлз. Преди концертните изяви на дуото, едно от последните гостувания на Мино бе в проекта „ИнФюжън“ на Иван Шопов с Теодосий Спасов. Нилс от своя страна бе концертирал с друг общ познайник (и на Тео) – Трилок Гурту. Не е излишно и да напомним още няколко детайла, които значат много в биографията на двамата – колаборациите им.
Мино след отиването си в Ню Йорк бързо е забелязан от Майлз, след което Завинул го включва в последните изяви на „Уедър Рипорт“. Оттам е едно от най-известните авторски парчета на Мино („Конфианс“), където пее на креолски и след това го прави в дует с Ана-Мария Йопек, а версии му правят дори и поп-рок идоли като Мигел Босе. Следват Стинг, Питър Гейбриъл и концерта им с Пат Матини във Витория-Гастеиц, където бе първата ни среща, когато Пат се поряза на струната на една китара, върху която се разписваше в тъмното. Нилс бе наш гост в деня на поредните избори с фарсов завършек тук и затова го промотирахме като нашия истински избор. Но преди и след това е бил такъв и за Ектор Зазу, Дафер Юсеф, Сидсел Андерсен, Ференц Шнетбергер…
Гласът на Мино не се появява много често в творбите му, но го откриваме и сега. По време на концерта им на марсилския фестивал „Джаз на петте континента“, той прави няколко вокализи в стила на „Конфианс“ и речитативна версия на „Лятото“ на Гершуин. Другите не по-маловажни елементи на тази атмосферна продукция са груувът на Нилс и обгръщащите мелодии, които двамата могат да сътворят само с няколко ноти. Движенията са многопосочни, пиесите – с изненадващи обрати. Някои могат да приемат дуото като изненадваща среща на два различни свята, но като че ли след Майлз, Нилс е възможно най-добрият избор на Мино. Както и след Трилок, Мино е най-добрият избор на Нилс. Визуалната страна на музиката им е недвусмислена – трудно може да бъде сбъркано северното сияние на сурдината на Нилс. Както и тропическият дъжд в ритъма на Мино. „Обичаме да даваме много пространство на нещата, които свирим“ – казва Нилс. „Вървим в една посока и следваме чувствата си“ – продължава Мино. „Там няма граници и бариери“. Всъщност, досегашните стъпки и на двамата – от Майлз, през Пат и Дафер до „СулаМадиана“ са по-добрия от възможните пътища в развитието на джаза.
