Да те прегърне морето, и да те прегръща десетилетия наред – това е съдбата на хеньо, морските жени от най-южния корейски остров Чежу. Казано по модерному, те практикуват freediving и са един от най-изумителните примери за свободата, която морето може да даде на човека, освен че в техния случай то им дава и храна. Хеньо са нещо повече от русалки, нещо повече от жени и нещо повече от независимо съсловие от посветени на работата си човешки същества, които са поддържали икономиката на острова, а днес поддържат и престижа му. Освен това са и изчезващ вид, като всяка свободна русалка. Какво е да си хеньо и как се става хеньо? Нека опитаме да разберем.
(Въз)раждането и отмирането на занаяти е неразривна част от човешката история и обикновено е процес, а не еднократна случка. Процес, които има много страни и много лица. Това важи и за занаята на хеньо (който само условно ще наречем така, знаейки, че да си хеньо е начин на живот, път и традиция). Корените на тази традиция се крият в една легенда – за момиче, което спасило изхвърлена на брега водна костенурка, и в замяна получило цвете, което да го пази от опасности. По-прагматичните причини за възникването на хеньо са свързани с мястото – остров Чежу, посещаван от десет милиона туристи годишно (до скоро предимно китайци, ако приемем, че броят им е намалял в последните години) и наричан Смарагдовият остров, е вулканичен остров, разчитал в миналото предимно на морската храна.
Изобилието ѝ във водите около Чежу, както и фактът, че обработваемите земеделски земи на острова са били около 30% от площта му, са сред факторите, които превръщат професията на хеньо почти в институция (има дори музей на свободните гмуркачки, на техния бит и материална култура). Тук може би трябва да отбележим, че музеи се правят тогава, когато нещо отмира или най-малкото е заплашено от изчезване. Така се случва и с хеньо, а причините са в промените в културата и начините за производство, позволяващи на Корея да превърне Чежу в мандаринената си градина и в притегателна за туристите място.
Възникнали преди толкова много време, че има разказани легенди за тях, свободните гмуркачки правят това, което правят ловците на tako и opihi в Хавай – вземат трудната за достигане и събиране морска реколта, която един обикновен рибар не би могъл да улови. Разбира се, ето още едно прагматично обяснение за дългия живот на тази професия – през XVIII век гмуркачките събирали перлите от морските охлюви abalone, изключително търсени сред местните аристократи по онова време. Налагало се жените да се гмуркат дори бременни, за да могат да осигурят желаните скъпоценности.
Именно XVIII век е времето, когато жените „превземат“ гмуркането, започвайки да превишават с броя си оригинално мъжете в това изначално мъжко поприще. Отново има логични обяснения – таксите за мъжете при практикуването на тази професия били много по-високи, следователно било по-изгодно да се гмурка жена, а не мъж. Освен това за обикновено по-издръжливите на студ жени е далеч по-лесно да изпълняват всекидневното гмуркане без костюм. Целият спектър от изброени причини поставя жените в положение на известна доминация не само на професионалното поприще, но и в средата на дома – те се превръщат в основен източник на доходи в домакинствата и често пъти в техни глави.
До 2014 г. 98% от гмуркачките хеньо са на възраст над 50 години, а сред най-възрастните е имало и 94-годишна жена, започнала кариерата си още в детска възраст, вероятно обучена от баба си, както често се случва при хеньо. Днес положението се променя и за това също си има причини. От 70-те насам хеньо носят гумени костюми за гмуркане, наместо памучните водни дрехи, които са носили преди това. Този факт им позволява да остават по-дълго в подводните си ловни полета и следователно да събират повече реколта.
Това пък ги поставя в риск да обезлюдят тези полета и да останат без прехрана. Рискът за здравето им също е голям – нещо, което правителството осъзнава, предвид ролята и мястото им на национална културна институция. По тази причина здравните грижи за хеньо са сред един от приоритетите на Корея. Загубата на слух и главоболието са само част от проблемите, които съпътстват свободните гмуркачки (а в Япония и Корея са едни от малкото останали на планетата). От 2009 г. досега 40 гмуркачки са починали, а причините са основно хипотермия и баротравма, както и проблеми с декомпресията при излизане за почивка.
Казват, че няма нищо по-магично и красиво от звука Sumbisori, който хеньо издават, когато излизат на повърхността между гмурканията. Това е уникална форма на възстановително дишане, чията цел е обаче само и единствено да скъси почивката между гмурканията, позволявайки отново повече реколта, повече сигурност за семействата на хеньо и може би повече престиж за майките на морето. Дали обаче те ще останат такива и на сушата, в така бързо променящ се свят, при положение, че младите момичета в последните години предпочитат работата в офис, хотел или ресторант. Отговорът изглежда е лесен, но и в известна степен тъжен. Също толкова тъжен, колкото опустяването на океаните, чиито първи свидетели са именно хеньо.
