Когато човек стане на години, обикновено задълбава в посока „а каква музика имаше по мое време, а сега…“ Честно си признавам, че напоследък са по-скоро редки изненадите ми в приятна насока от това, което ме заобикаля като творческа и интонационна среда. Традиционно тук отбелязвам перспективите и сред тях няма как да не се обърне заслужено внимание на „Спектрум вокал бенд“. Още малко след създаването си – връстници са на Бинар, те привличат вниманието на колеги от Бинар, които са представяли отделни моменти в творческото им израстване, интервюирали са техни членове и за радост, са се оказали прави в очакванията си за добро бъдещо развитие.
Конкретният повод отново да стане дума за тях е първата българска акапелна разширена версия на голям хит от българската музика – песента на Ф.С.Б. „Високо“ (първата „обикновена“ също е тяхна от 2014). Трансформирането на електрониката и финалните гайди в истинска акапела с бийтбокс, луупове и бек-вокално присъствие отиват доста напред от работата на любими формации от началото на 60-те до днес и се доближават плътно до импровизациите на гений като Боби Макферин. Имал съм привилегията да работя с трима от тях като тонмайстори на „Джаз+“ и знам, че прецизността и чистотата на звука са им запазена марка. С удоволствие разбрах, че тонрежисьорските тайни не съществуват и за останалите членове на формацията, което е предпоставка за отлична звукова картина – както студийна, така и на живо.
Името им в това отношение е напълно оправдано – вокалите им са разположени в различните части на звуковия спектър, като и най-новият им член заема достойно тенорната ниша, оставена от многодетния татко Наско Кулински. Второто ниво на името е не по-малко важно: репертоарният им спектър също е оптимално заявен и до голяма степен реализиран. По признание на членовете им, с течение на времето (ставайки все по-добри – бих добавил), намалява относителната тежест на джаз-стандартите и традиционните фолклорни мотиви за сметка на авторските композиции. „Спектрум“ не се появяват от нищото и е логично да взимат най-доброто от предшествениците им тук (най-вече „Траяна“) и в световен мащаб (суинг-машината, известна и като „Манхатън Трансфер“), без да се превръщат в техни епигони:
Наличието на собствено студио и екип е добра основа за експериментиране на подходи, развития и достигане на перфектен баланс. Младостта им не е пречка да търсят в безкрайната съкровищница на добрите световни вокални практики, включително с подходящите неравноделни ритмични аранжименти (отличен Любо Денев с неговия “Take the A Trane” в 7/8). И защо не – в подходящи преводи на български на пиеси, поддаващи се на скат-импровизации дори и на език с по-дългосрични думи от английския – италианските и френските примери са достатъчно убедителни. Но за всичко това няма да е излишно натрупването на още много часове, които музикантите да експериментират както със себе си, така и с публиката. Споделената радост от свободата на импровизациите не остава без съответното възнаграждения, а комуникативността им е извън съмнение – справка: последният им концерт пред публика след 6-месечното прекъсване поради пандемията.
Смелостта им да започнат с няколко авторски парчета в различни стила е похвална, както и разчупеното им сценично поведение, напълно съобразено с характеристиките на парчето – от програмното начално за акапелната музика, пред изкушенията на нощния град, до играта на баклавата (мусаката). Именно в подобен тип закачки – пример е индивидуализирането от всеки джаз-артист на “My Favourite Things” – е неосъзнатата докрай – според мен – сила на формацията. Както и в потенциала за съживяване на образци от родния арт-рок на 80-те (лично бих им препоръчал „Очакване“ на Вили Кавалджиев).
Предимствата им пред доста от световните примери, от “Double Six de Paris” до „Таке 6“, бeз да пропускам младите от времето на нашето запознанство кубинци от „Вокал Семплинг“, че дори и младия гений Джейкъб Колиър, не са едно и две. Но най-важното – да се чувстват еднакво добре и в класика, и в рок и поп, и в джаз, но и във фолклор. Без значение автентичен, обработен, или само мотиви, вплетени в авторските им пиеси. И едно по-освободено вокално присъствие най-вече в англоезичните творби, в които според мен все още не са достигнали лекотата на вдишването и издишването, присъща им при повечето други изпълнения. Но това са само част от възможностите пред тях. Както и изборът им на оптимални решения, които да ги изведат там, където им е мястото – „високо, високо, високо“.
