Една от първите европейски страни, която припознава боса-новата като своя, е Италия. Още в началото на 60-те се правят първите преводи на станалите световноизвестни „Момичето от Ипанема“ и „Десафинадо“. Италианският като мелодичност не е много далечен от бразилския вариант на португалския – звучността е малко по-твърда, като шипящите съгласни стават експлозивни. Хедонизмът обаче си е еднакво присъщ и за плажа на Копакабана, и за Амалфитанското крайбрежие и не само. Затова и елегантността на Катерина Валенте и Марино Марини правят класиките на Жобим да звучат съвсем естествено на италиански.
Успоредно с тях се появяват и първите боса–нова композиции на италиански композитори. Някои от тях са свързани с джаза, най-вече в суинг-измеренията му (Франко Чери), но в голямата си част са свързани с филмовата музика. Първото име, което ни идва, безспорно е Енио Мориконе. С него се свързват не само италиански звезди, но и бразилски. С Чико Буарке правят албума “Per un pugno si Samba” – нещо като аудиореплика на филма от 1964 „За шепа долари” с музиката на Мориконе. Шест години по-късно, той аранжира парчетата на Буарке, който ги пее на италиански, заедно с Лоредана Берте и сестра ѝ Миа Мартини, определени в албума като „толкова добри, колкото и красиви“, а с тях е и Еда дел’Орцо. Тя и Милва правят разкошни версии на „Meti una sera а cena”, може би една от най-успешнитe боса-нови на Мориконе. Филмовата музика е благодатно поле за включване на самба-ритъм и най-вече боса-фийлинг и това ще разгледаме подробно и във френските ѝ превъплъщения.
Когато се говори за италианска филмова музика и боса, не може да се подмине името Луис Бакалов. Роденият в началото на 30-те в Буенос Айрес внук на банатски българи по бащина линия, от края на 50-те вече работи в Италия, където остава до последния си дъх през 2017. В портфолиото му са музиките на над сто филма, един „Оскар“ за най-добра музика („Пощальонът“) и много награди „Давид и Донатело“. Не е учудващ и фактът, че към края на миналия век записва в Първо студио на БНР с Оркестъра за филмова музика на Виктор Чучков музиката на четири филма, като същевременно безуспешно се опитва да издири родословието си. По това време Бакалов е на върха на славата си – освен музика към „спагети-устърни“ като Мориконе и за няколко филма на Тарантино, той пише и амбициозни творби с танго-основа, като изпълнената от Пласидо Доминго „Misa Tango”. Въпреки еврейските си корени, Бакалов се самоопределя като агностик, а месата е преработена за трите монотеистични религии. Бакалов с работата си по филма „Всекиму своето“ се нарежда сред най-добрите италиански филмови композитори – майстори на боса-нова, заедно с Мориконе, Пиеро Пичони и Армандо Троважоли.
Като говорим за италианските измерения на босата, досега стана дума за тези от 60-те и 70-те, когато тя се превръща в идиом, подобен на джаза. Отлични примери за синтез на двете в наши дни правят италиански джазмени, като Фабрицио Босо и “Musica Nuda“ (Петра Магони с Феручо Спинети). Често те работят с бразилски колеги, като записания в края на 2019 дует на Барбара Казини с китариста Тониньо Орта. Друг пример за дуо са Алдо Романо с Моника Пасуш с версията им на италианската джаз-класика “Estate“. Песента от началото на 60-те звучи доста бразилски (особено след като е изпълнена от Каетано Велозу), а една от първите джаз-дами, която я пее в английски превод – Хелън Мерил – я записва в Италия с Енио Мориконе.
На границата на двете хилядолетия отново от Бразилия се появиха електро-боса миксовете и гласовете на втората генерация като Бебел Жилберто. В Италия вълната яхнаха продуценти и диджеи като Папик (Нерио Поджи) и Джакомо Бонди, смесиха в ню- и електро-джаз канцонетите от 50-те и 60-те и им придадоха боса-ритми. Другата главна съставка на босата – т.н. „канто фаладо“ (текстът) изначално пасваше на нуждата от нова лаундж-музика и компилации от типа на „Кафе дел мар“, „Хотел Кост“ и подобни не-италиански примери, към които се присъединиха тези с имена на италиански градове, области и визии със задължителни „Чинкуеченто“ или поне „Веспа“, синьо море, еспресо… Сменете първите с пейзаж от Рио – и там океанът е син, не липсват „Чинкуеченто“ и „Веспа“, а и в повечето случаи, доброто италианско кафе идва от родината на босата.
