Ако сте от хората, за които разбирането на езика, на който се пее не е най-важното, то Лионел Луек е вашият артист. Роденият в Бенин китарист, композитор и вокалист носи в кръвта си вокализите на Боби Макферин, топлотата на Каетано Велозу и версатилността на Ришар Бона.
В първото десетилетие на новия век, Луек се нарежда сред участниците в проекта „River: The Joni Letters” с музиките на Джони Митчъл – албум на годината и Грами за 2007. На следващата година Асоциацията на джаз-журналистите го обявява за изгряваща звезда, а един от първите му албуми, които звучат от самото начало на стрийм „Дуенде“, „Mwaliko“, е уърлд-албум на годината на наградите „Едисън“ за 2010-а. Негова музика свирят Чик Кърия и Хърби Хенкок, сред вокалистките, с които работи са Анжелик Киджо, Есперанса Спалдинг, Селин Рудолф и Гретчен Парлато. Участва в албуми на Чарли Хейдън, Джак Дежонет, Гонсало Рубалкаба и е член на сборния бигбенд за 75-годишнината на Блу Ноут. На „Европа джаз фестивал“ в Льо Ман през 2019-а той бе специален гост на триото на ветерана-кларинестист Мишел Портал, с който сме ви срещали тук.
В продължението на албума си от 2018-а „The Journey“ той следва лиричната линия и предлага парчета, някои от които преди година направи с пианиста Кевин Хейс („Hope“). Сега нещата са още по-минимъл, с нежност на полско цвете и дъх на светли надежди. Неслучайно менторът му Хърби Хенкок го нарича „музикален художник“ (Луек завършва Бъркли), а „Джазтаймс“ сравнява мелодичната му китара с тази на Джордж Бенсън и Джим Хол. Но китарата я хваща чак 17-годишен, в началото на кариерата си се изявява предимно като вокал и на перкусии. „Надежда“, „Радост от живота“ – неслучайно албумът му започва с парчета, в които стринг-секцията зад гласа му е като изгрев, предвещаващ безоблачен ден. Дуетът, който прави с ономатопеи върху струните на китарата му е като детска игра, която няма как да бъде прекъсната. Едва в третото парче – „Мъдреците“ можем да усетим афро-корените му и звучностите, които пресътворява в джаз-стилистиката си. Далеч сме от там-тами и протяжни викове – елегантността граничи със софистицираност, без обаче да дразни ни най-малко. Пъстър като традиционна дреха, стилизиран като статуетка, Луек все пак може и да изненадва в бълбукащи вокални водопади в темата за ловците, а минута по-късно да е прозрачен и тих като лагуна („Useful Thoughts“).
Оригиналността на Луек го прави разпознаваем, дори като свири „Бий Джийз“ („How Deep Is Your Love“) и Стиви Уондър („I can’t help it“), самба като „O Leaozinho“ и джаз-стандарти като “Body and soul”. Някои намират, че в албума си „Gaia“ се усеща духа на Джими Хендрикс, но за мен субтилността на Луек е извън всякакъв коментар. И тъй като всеки следващ албум е все по-акламиран от предишния, може би ще е трудно да изчакаме следващото му пътешествие. Затова не трябва да отлагаме наслаждението от „бонусите“ на сегашния „The Journey, The Bonuses“.
