Хълмът La Movediza се намира в околностите на Буенос Айрес, над град Тандил и до 1912 г. на него е имало нещо като природно чудо. Един невидим Сизиф е закрепил там своя камък, но толкова крехко и в същото време толкова сигурно, че потоци от хора са идвали да се дивят. Подобно е и чудото на хълма Кяиктийо в Мианмар, свещен и почитан от будистите, които вярват, че кичур от косата на Буда крепи камъка на мястото му вече 2000 години.
След този светкавичен преход от Латинска Америка в Азия, ще се върнем в Европа, за да посетим набързо Айфеловата кула, построена за Световното изложение в Париж през 1889 г. и превърнала се днес в символ на града. Още в края на ХIX век започват да се строят кули, вдъхновени от Айфеловата. Една от първите е Блекпуул Тауър в графство Ланкашир, построена през 1894 г. Абсолютна реплика на парижката кула е наполовина голямата Айфел в Лас Вегас, построена в края на 90-те като част от тематичен парк наред с Триумфалната арка и реплика на Place de la Concorde. Ако има пример за реплики по света, то това е Айфеловата кула и историята на нейните реплики, която се случва и днес. Бурж Халифа в Дубай, например, е почти реплика на парижката кула, а из света днес има все повече точни нейни копия.
Камъкът в Тандил обаче също е пример за реплика, може би не най-есенциалният, но изключително любопитен с вълната от интерес и почти невинното пропускане на факта, че това природно чудо, крепящо се на мястото си от невидимата сила на физиката, така както кулите от дзен камъчета, всъщност съществува до 1912 г., когато камъкът внезапно пада, изгубил крехкия си баланс. Казват, че е много вероятно това да се е случило от взривове в близката кариера или от пряка човешка намеса. По онова време камъкът не е бил известен само с факта, че стои на ръба и не пада, а и защото се е движел, на практика недоловимо с невъоръжено око движение. Хората обаче се забавлявали да слагат бутилки под него, за да видят как подвижната 300-тонна тежест на камъка ги чупи.
Падането на камъка през 1912 г. се случва без свидетели, но е факт, че оттогава насетне него го няма. До 2007 г., когато градът решава да направи реплика на символа си. Тази реплика е куха, тежи 12 тона, а местните хора я наричат Movediza Trucha (Фалшивата Моведиза). Една част от интернет пространството обаче не знае това и често можете да срещнете текстове, които твърдят, че скалата, този търкалящ се камък, стои там от векове.
Понякога камъните стоят на мястото си с векове, а често на тях се съграждат и църкви, както се е случило в Европа, не само в Мианмар. Друг път върху тях се изграждат цели култови места за посещение – Стоунхендж е просто един от най-популярните примери. Не по-малко интересен е и примерът с Blarney Castle в Ирландия, чийто камък едно време е бил един от machicolation-ите на замъка (места, от които при битка защитниците могат да хвърлят камъни, факли или вряла вода върху нападателите). Днес този камък, най-вече поради трудния достъп до него (трябва да легнете по гръб и да подадете горната част на тялото си отвъд ръба на сградата), е предназначен за целуване.
Целуналият го получава дара на красноречието (това приблизително значи и глаголът blarney в ирландския – говоря красноречиво или ораторствам с харизма). От 1800 г. потоци туристи се стичат в Blarney Castle, а Дискавъри Ченъл дори го определя като едно от местата, които да видите преди да умрете. Камъкът е истински, доколкото нещо в днешния свят все още може да се нарече истинско и доколкото е удачно да сложим определението „истински“ на един камък. Камъкът е камък и всички ние би трябвало да знаем това. Независимо дали камъкът е висящ, красноречив, удобен, търкалящ се, движещ се. Неговата вечност, така да се каже, е част от „каменността“ му (простете странната фраза).
Камъкът в Тандил не е вечен. Той е реплика, стремяща се да възвърне нещо на близкия град, символ, изпразнен от употреба и точно поради това наречен „фалшив“ от местните хора с памет. Възстановяването му след век поразително прилича на възстановяването на крепости из България в последните години – бутафорно възстановяване, целящо да поизлъска стар символ, да го снабди с нова енергия, която да захрани глада на хората за символ. И с това превръща символа, чийто аватар е, в още по-фалшив, ако приемем все пак, че символите могат да бъдат фалшиви. А те могат.
Скалата в Мианмар все още се държи, явно кичурът от Буда върши своята работа добре. Или може би трябва да кажем „кичурът от Сизиф“. Би било по-правдиво, буквално и преносно.
