Преди половин век Жоан-Мануел Серат пише „Средиземноморие“. В момента това е може би най-добрата съвременна песен на испански в цял свят. Преди 15 години съм имал щастието да го гледам на живо в открития театър в Барселона, дал името си на летния фестивал „Грек“. Тогава той изпя част от текста на каталонски, до мен имаше италианци и на припева всички пеехме с него „родени сме в Средиземноморието, носим душа на моряци“. Да, ако има нещо обединяващо цивилизационно страните от северното крайбрежие и лимитрофните им, това е именно средиземноморската култура, включваща в еднаква степен изкуството за душата и това, което може да се вкуси в чаша и чиния. Не че и в страни по крайното му източно и южно крайбрежие няма подобни следи. Затова и италианците, и испанците са по-чувствителни към емигрантите, опитващи се да го преплават в търсене на обетованата земя.
Но какво общо биха имали галисийци, аржентинци и уругвайци с идеята? Гледам документалния филм на испанската обществена телевизия за създаването на албума „Децата на Средиземноморието“. Музиканти от няколко поколения, представители на несъвместими на пръв поглед стилове разказват за първия път, когато обръщат внимание на песента на Серат, творческото ѝ влияние за всеки от тях и предизвикателството да участват в пресъздаването на албума, носещ името ѝ 50 години след излизането му. Не мога да не започна с факта, че в основата на проекта стои една радиопрограма. „Дискополис“ на приятеля ни Хосе-Мигел Лопес, където сме гостували неколкократно в Испания (Мадрид, Куенка) е била излъчвана и от студио на БНР с предпремиерно представяне на „Еструна“. Не на последно място, благодарение на него, те стигнаха до няколко испански фестивала, записите от които заслужиха „Грами“. А слушайки историята на „Средиземноморието“ на Серат по „Дискополис“ на път от Мадрид за Виго, Амару Ферейро решава да го пресъздаде с артисти от всички хоризонти, песен по песен.
Повечето от тях са познати за слушателите на „Дуенде“, тук сме ви разказвали за Хорхе Дрекслер и Силвия Перес Крус, която сте гледали и оценили в София, пет години преди да стане звезда в родината си. Лично за мен най-учудващ бе факта, че няма запазени партитури за симфоничния оркестър, с който работи Серат в 1970. Но тогава звукозаписът се е подчинявал на други концепции, съобразени и с техническите възможности на аналоговото смесване. Проследявайки оригинала, дори и на винил, си даваме сметка, че гласът доминира, а флейти и обои едва се прокрадват зад китарните рифове. Във филма достатъчно ясно личи творческия процес в наши дни, където всеки инструмент се откроява на точното му място в партитурата, възстановена нота по нота на ръка. И най-вече преходите между немиксирания инструмент и/или глас и крайния продукт.
Ако за Серат записът трае само пет дни и всички музиканти са заедно, в наши дни процесът е разделен на части, както и самите изпълнители – първо се записва симфоничния оркестър, после групата, в която са включени и перкусиите, които биха могли априорно да се запишат и с оркестъра, а накрая – и вокалистите. Е, не всеки е щастлив с песента, която му се пада, но всеки е щастлив с крайния резултат. И докато маестро Серат продължава концертното си турне със събрата си Хоакин Сабина, в чиято почит горе-долу по същото време излезе двоен албум, който също ви представихме, духовните му синове и дъщери направиха най-добрия подарък, който в Испания се раздава от Влъхвите, част от същата средиземноморска религиозна традиция. Не случайно подобни артисти – както се пее, „от Алхесирас до Истанбул“, са определяни като звезди, макар и не от Витлеем.
