Не, няма да си говорим за президентши, величия и дами, не дай боже за кралици. Кралицата в нашия текст ще се появи за миг, само като възможност, и сетне ще се върнем на усмивките, борбите, разочарованията и радостите на четири от най-големите британски актриси, които редовно се събират в малката провинциална къща на една от тях, за да пият чай, понякога шампанско, и да клюкарстват.
Режисьор на „Чай с дамите“ („Nothing like a Dame“ е оригиналното заглавие на филма) е Роджър Мичъл, режисьор на класическия британски филм „Нотинг Хил“. Неусетно преминаваме тънката граница между събиранията на чай, неангажиращия разговор и клюките, за да разгледаме чисто документалните „флашове“, около които се завъртат кадрите в настоящето. Четирите големи актриси, всяка от които получава Британския кралски орден за принос към театъра, са на почти една и съща възраст и дебютират почти по едно и също време – през 50-те (единствено дебютът на малко по-възрастната Джоан Плоурайт е в края на 40-те, точно след войната.) Дебютират именно във времето на възход на британския театър, когато и телевизията набира своята популярност като медиа. Филмът е едновременно личен разказ за живота на Ейлийн Аткинс, Джуди Денч, Маги Смит и Джоан Плоурайт, и исторически преглед на няколко отминали десетилетия, през които четирите дами получават редица високи отличия и признания за работата си в театъра, телевизията и киното.
Но какво от това, ще се запитаме ние. Познаваме Денч от участието ѝ в последните филми за Бонд, Маги Смит от ролята ѝ в екранизациите по Хари Потър, а ние знаем за поне два филма с участието на почти всички тях: „Чай с Мусолини“ на Франко Дзефирели, който събира Денч, Смит и Плоурайт и „Най-екзотичният хотел Мариголд“, в който участват Денч и Смит. За широката публика тези актриси са по-скоро непознати с ролите си от театъра по времето, когато той преживява своя възход.
И ето че внезапно те се оказват много близо до нас. Дотам, че в един момент камерата хваща Смит и Денч, седнали на канапе, да споделят интимни факти. В рецензии за филма в интернет се допуска, че по-доброто заглавие за този филм би било “Великите дами клюкарстват“, но зад разговора на злободневни теми се прокрадва нещо друго, което пиперливият хумор на актрисите допълнително подправя. Зад хумора се крие разочарованието, крият се равносметки, победи или дори напразни битки. И именно в минутите тишина, които филмът балансира с минутите злъчен смях и шеги, успяваме да зърнем четири човешки същества, които са прекарали целия си живот на сцената. Дваж по-трудно изглежда това, когато четирите същества са от женски пол. Според други рецензии и мнения на филма му липсва говоренето за Me too, но напротив – тъкмо говоренето за Me too щеше да му натежи. Защото и четирите актриси разказват достатъчно за пътя си до театъра и на сцената, за борби, които сега бихме сложили в графата Me too. Защото е далеч по-лесно да разположим всичко в графи.
Филмът избягва да прави това. Рамката му е отворена, в него се говори за какво ли не, включително за Кралския орден за принос към театъра. И именно защото избягва да натъртва на всяка една тема и да насочва изрично вниманието към нея, той успява да направи нещо, което малко документални филми правят. Да разкрие пред нас жените от плът и кръв, които се оплакват от неудобното канапе, ругаят, припомнят си, наслаждават се и дишат. Не само защото не познаваме много актриси, смятаме че не всички умеят това. Само големите, всъщност. Които иронично могат да си зададат въпроса коя е първата. И иронично да му отговорят.
