Само ден след първа пролет празнуваме най-чистия и съкровен литературен жанр – поезията. От 1999 година насам на всеки 21 март се отбелязва Световния ден на поезията. Генералната конференция на Организацията на ООН по въпросите на образованието, науката и културата е взела това решение, за да може чрез празника да се популяризира четенето, писането и публикуването на поезия по света.
Ако се замислим обаче, неминуемо ще стигнем до извода, че всеки ден от годината е посветен на нейно величество – Поезията. Милиони души от цял свят са изкушени от нея и пишат стихотворения. Ето защо на празничния за поезията ден решихме да ви срещнем с български поет. Красимир Вардиев е автор на четири поетични книги и един от лауреатите на големия приз за поезия „Иван Николов“ за 2017 г.
Започна ли поезията да губи значение за съвременните хора? Кой чете поезия в днешно време?
Процесът всъщност се обърна. Откакто общуваме чрез социални медии, поезията постепенно отвоюва позиции, които бе отстъпила заради бума на визуалните изкуства през двадесети век. Малкият формат и многопластовостта вече са предимство, а доскоро бяха недостатък. Търсенето на духовни ориентири, което винаги е било част от целите на поезията, изведнъж се оказа нужно. Не казвам, че ще се усети скоро – може да отнеме стотина години, колкото дълъг бе и упадъкът, но сега времената са бързи и колкото и да е дразнещо това, то не е нещо лошо. По-опасен е реакционизмът, който надигна грозна глава по цял свят. Дано му устоим. Истинският проблем сега е лошата поезия, която се лее. Нещо наподобяващо некадърен превод на текстове на поп-песни. А културата за оценяване е почти изчезнала, заедно с навика за четене. Поезия четат предимно грамотните млади хора, а те, за щастие, учат бързо.
Ако преди време да бъдеш поет е звучало гордо, как ти звучи сега?
Не съм сигурен, че не е някакъв мит това. Поетите никога не са определяли дневния ред на времето, политиката или историята. Нито други творци. Поезията просто е най-старото изкуство – в началото е било словото, а поезията се е помнела най-лесно. После за съжаление някой се научил да рисува. Това е шега. От друга страна поети лауреати има и сега в САЩ и се радват на забележителна почит. Нашата родна култура е тази, която не уважава поезията. А това е изкуство като всяко друго. Освен талант, трябват и години работа. Нещо невидимо отстрани.
Дойде ли най-после времето на поезията отправяща социални послания?
Периодично това време се завръща. Първата половина на двадесети век е такова време. Сега отново социалното е на дневен ред. Но при повечето големи поети личните и социалните теми са преплетени и неразривни. А и личното ми мнение е, че едното не може без другото. Откъснеш ли се от времето си, не се докосваш до вечността, а до лудостта. И то не продуктивната лудост. Няма как да пишеш книги с усмирителна риза. Ръкавите пречат.
Носител си на много награди от литературни конкурси. Какво е мнението ти за тях? Защо през последните години те са предимно повод за скандали?
Не са ми самоцел конкурсите. Само в национални съм участвал и то ако уважавам журито, защото напоследък и селски читалища започнаха да организират национални конкурси с жури кмета, секретарката на читалището и някой местен поет, който се гордее със това, че не чете поезия, писана след седемдесетте. Присъствал съм на такова изказване. Друг проблем е, че хората са отвикнали да плащат за думи. Наградите най-често са смешни и са около десет процента от размера на наградите при другите изкуства. Затова, когато някъде има сериозен награден фонд, броженията са големи.
Откъде идва тази постоянна надпревара между поетите? Какво делят всъщност?
Надпреварата е част от природата на мъжете най-вече. А поетите сме си малко женствени. Затова мисля, че най-състезателно настроени са най-лошите поети. Което говори, колко са много… Друг фактор е мизерията. Както вече казах хората са отвикнали да плащат за думи. Някои индивиди се хващат с писане, не за да създадат нещо, а да се докопат до някакви облаги – финансирания от разни фондации, командировки по света и състезателният им дух им докарва инфаркт след като скъсат нервите на куп хора, които искат само условия, за да създават изкуството си. По цял свят е така, но при малки езици като нашия, понякога става дума за оцеляване.
Има ли приемственост на поколенията в поезията?
Разбира се, че има. Както има и междупоколенчески дрязги. Яна Букова има великолепно изследване по темата. Тъжно е, че в епохата на концептуалните изкуства, още има хора с претенции за култура, които мислят тоническата поезия, за истинска и традиционна за България. Всъщност традиционната ни поезия е силабическата и стига толкова по темата. Който разбрал разбрал. Останалите да продължават да вярват, че невежеството е превъзходство. Посочил съм в благодарностите в книгите си хората и поетите, от които съм се учил на човечност и поезия. Много са. А имам още много да уча.
Живееш в Шумен. Чувстваш ли се изолиран от литературните събития, които се случват в София? Липсва ли ти литературна среда?
Често. Но не ми липсва навалицата. Аз съм саможив. Обичам да гледам и слушам. Зеленината ме умиротворява. Има повече място в провинцията. Израснал съм в центъра на Варна и знам какво е теснотия. Със сестра ми деляхме стая три на три, а на цената на гроб за вечни времена във Варна, си купих малка къща с градина в Шумен още в началото на хилядолетието. Литературна среда намирам предимно в социалните мрежи, затова ги ценя високо. Има и по-лоши места за един поет от Шумен. Градът е университетски, това беше фактор при избора. Не е като да няма културни хора.
Какво мислиш за хората публикуващи постоянно поезия в социалните мрежи? Има ли опасност по този начин изкуството да девалвира?
Да са живи и здрави, но да не се опияняват от лайковете! Важно е кой те харесва, а не колко души. Лайковете на други поети тежат повече, от лайковете на познатите. Така се постига развитие.
Даденост ли е поезията или е до голяма степен труд и постоянство?
Без четене писането не се научава. Талантът си е талант, но за да правиш изкуство се иска да надграждаш или разграждаш традиция. Не си постигнал нищо ако казваш мелодично неща, казвани хиляди пъти по сходен начин. Стилът и приносът са продукти на дълъг труд.
Фотографии: Бояна Петрова
