Паоло Фрезу е добре познат на джаз-публиката не само като композитор и тромпетист, но и като двигател на формации с променлива геометрия и пунктуални проекти. Около 50-ата си годишнина замисли и осъществи 50 дневно турне из родната си Сардиния в 50 различни места с 50 различни програми с над 100 гост-музиканти, тръгвайки от родната си Беркида, където всяка година прави джаз-фестивал до столицата на острова, Каляри. Запалени по възобновяеми енергийни източници негови приятели го следваха с преносими устройства, които произвеждаха на място необходимите 5 киловата за сцената и лайвстрийма. Без значение дали бяха археологически паметници, малки църкви, природни паркове или стари кариери. И понеже красотите в Италия са за всички сетива, в компанията на един музикален гастро-философ (Дон Паста) Паоло създава акомпанимент на рецитирана рецепта за паста и така се роди „Le mani in pasta e l’olio per le serrature“ (букв. С ръце в пастата и зехтин за ключалките), Орнела Ванони събира червилото и шоколада в едноименното си парче, а Ейвин Аарсет дава електро-визията си за шафрана.
Шест години по-късно част от записания материал вече е достъпен като албум в пет части. Сред акомпаниращите формации ни радват сардинските изумителни вокални ансамбли в нетрадиционно амплоа – А Филета с Глория и Хорът на Кастелсардо с Мизерере. Сайдмените на Фрезу от различни формации на независимия немски лейбъл на Зиги Лох правят над десетминутни импровизации – почти двойни в сравнение със записаните им оригинали като Дафер Юсеф и Нюен Ли по Гершуин и Чет Бейкър. (Средиземно)морското му трио с Ян Лундгрен и Ришар Галиано присъства с пианото на Ян и композициите на Ришар. С други джазмени е издавал за ЕСМ (Ралф Таунър, Даниеле ди Бонавентура), Блу ноут (Ури Кейн) и за собствения му лейбъл, Тук (Боян Зулфикарпашич, Давид Ленкс, Омар Соса). Шансони (Les Poètes) се редуват с канцонети (Non ti scordar di me, Guarda che luna). При темите е същото – италиански мании (автомобили, папараци) контрастират с бляскаво минало (Byzance). Етносите са широко застъпени – от бретонските с гласа и кларинета на Ерик Маршан до македонските с фанфарите на Кочани оркестра. Самоиронията, типична за сардинците откриваме в артистичните скечове на Микела Мурджа (Глаголните времена) и Асканио Челестини (Мястото, където не се умира). И като че ли предфиналното Мото перпетуо обобщава тези почти шест часа пътешествия из Сардиния, Средиземноморието и света.
