В забързания свят, в който живеем, не само децата, но и ние възрастните имаме нужда от чародейства. Кукленият театър веднага идва на помощ, а в главната роля на чародейка влиза актрисата Мануела Саркисян.
С представлението си „Джобни чародейства“, тя и куклата й Чародея през последната година са обиколили десетки градове и села в страната. От това са се родили не само много незабравими мигове, но и цяла онлайн книга.
Как реши да се захванеш с джобните чародейства? Откъде тръгна идеята?
През 2014 г. започнах да се занимавам с преподаване на театър на деца, като преди това имах може би 10-годишен опит в събитийната анимация за различни възрасти. В момента, в който застанах от страната на преподавателя, осъзнах, че актьорските ми знания и умения не са достатъчни, за да работя достатъчно успешно с деца.
Тогава започнах да се интересувам от различни образователни методологии и проучвания за детското развитие. Това ме доведе и до срещата с Общност за демократично учене. Там ми дадоха книгата на Яков Хехт „Демократичното образование“, която оказа ключово влияние за появата на „Джобни чародейства“.
След една среща с малчуганите, на които бях дала задача да си измислят кукла, реших да послужа за пример, като аз самата си направя такава и с нея да разговаряме по различни теми, които вярвам, че са дори по-важни от математиката, географията и английския. Няколко месеца идеята за куклата зрееше – исках да е говореща (да си отваря устата), да има някаква суперсила и да заложа импровизационен елемент с включване на публиката.
Беше планирано да е доста по-малка по размер, но се получи друго и аз изобщо не съжалявам. „Граматика на фантазията“ допринесе с вдъхновението за играта с измисляне на приказки.
Куклата Чародея е главното действащо лице в представлението. Какви качества притежава тя и доколко прилича на теб самата?
Тя е много мъдра (чак понякога не ми се вярва, че аз я водя), доста спокойна, с чувство за хумор, проявява търпение и разбиране към света и живота. Може да запомни за кратко време много имена – признавам си, това е моя „суперсила“, която реших да й отстъпя в рамките на представлението.
Може би това е единственото общо качество между нея и мен самата. А, и споделяме един чифт крака, което за малките зрители понякога е много объркващо.
Как децата приемат куклата, имат ли й доверие, какво й споделят?
Изумително е, наистина, как са склонни да я приемат като отделно същество, на което да доверят своите откровения, тайни и мечтания. Много бързо се отпускат, но това е и част от магията на куклата.
Случвало се е по време на спектакъла да се зададе въпрос „може ли да си записваме това, което казвате?“, без изобщо да съм го искала от тях. Учители, които виждат мигновения положителен и отключващ ефект за децата, са ми споделяли, че биха продължили играта с измислянето на приказки.
В едно училище момче ме попита дали „магията на чудесата съществува или това е силата на ума“, на което аз отвърнах, че едното не изключва другото. Основно момчета пожелаваха в историите да има любов. Дочувала съм да се питат „наистина ли ако я пипна, утре нищо няма да си спомням?“.
Пъхали са в джобовете листчета с думи, които не са попадали в приказката, но авторите им са държали да ни ги завещаят. Идвали са да споделят неща, които ги вълнуват и са им важни. Някои са ми казвали, че са разбрали, че аз съм тя, но все още се чудят как така говорим с различни гласове.
Вярват ли в чудеса съвременните деца? Липсват ли все повече чудесата в света на възрастните?
От досегашните ми срещи с детската аудитория, наблюденията ми са, че по-голямата част вярват. На тези, които отвръщат, че не вярват, аз казвам, че са се заблудили, понеже вярата в чудеса е част от чародейската комбинация, без която никой не може да види Чародея. Щом я виждат, значи вярват. Точка.
Веднъж ми се случи един баща да присъства на представление и когато отправих въпроса към публиката „вярвате ли в чудеса?“, той силно се провикна „нееее“ и се засмя. Тъжно ми стана за него. Аз вярвам и ми се случват. Но с тези пътувания из страната се сблъсках с доста различна реалност и донякъде разбирам практичността на хората там.
Едновременно с това съм дълбоко убедена, че работата с децата е много важна и отговорна и тези семенца се засаждат от рано. Тук искам да спомена многопластовата работа на учителите от Фондация „Заедно в час“. Разбирам, че без истинската подкрепа на директори и колеги-учители усилията им не биха били истински облагородяващи, но там, където спойката се е случила, е добре за всички.
Иначе, не знам дали липсват чудеса в света на възрастните. Обградила съм се с онази особена порода „хвърчащи хора“ и понякога загубвам реална представа за света, в който живея. Е, има го и моментът, в който той все пак ми припомня, че има и друго. И все пак – който запази вярата си в чудеса, един ден се научава да превръща невъзможното във възможно!
Какво научи от децата самата ти при пътуванията на представлението в страната?
Че „сърцето е вярата на любовта“. Децата са много искрена и спонтанна публика. Не ти позволяват да се отпускаш, докато си пред тях, защото веднага реагират с разсейване. За себе си затвърдих усещането, че имат нужда от разговори, от споделяне, както и че чародейската комбинация е истински важен залог в представлението и те откликват на разкриването на всяка една нейна тайна най-чистосърдечно.
Не мога да пропусна да спомена и че тези пътувания ми да дадоха възможност да посетя кътчета, до които иначе не знам дали и кога бих стигнала. Някои от децата, с които се срещнах, зимно време не ходели на училище, защото нямали подходящи обувки. Другаде учениците се задължавали да държат тетрадки и учебници в училище, тъй като се е случвало у дома да ги изгарят в печката.
Голяма част от началните курсове за първи път гледаха театър. Имаше деца, които трудно говореха български, но въпреки това се впускаха в приказната игра. В няколко училища бях щастлива да разбера, че се провеждат и театрални занимания.
Втората част на „Джобни чародейства“ е посветена на импровизациите. По-добри импровизатори ли са децата от възрастните?
Да, определено. Втората част от представлението е именно моментът, в който започваме „намирането“ на изгубената приказка, което представлява своеобразно нейно измисляне на момента т.е. пълна импровизация. Децата започват да търсят предмети наоколо или думи в съзнанието си и после с помощта на Чародея и Мануела всичко се сглобява.
Когато започвахме всяка нова приказка, много ми се искаше да не е с „имало едно време“. Така в Златица се роди едно от любимите ми начала в едноименната книга „Имало-нямало едно въображение, пълно с феи…“.
Просто децата в ежедневието си са в състояние на постоянно импровизиране. По-спонтанни са, докато играят не се съобразяват с това, че може нещо да объркат, по-отворени са към света, по-любопитни и откривателски настроени; не са толкова обременени от различна информация, както възрастните.
Какви са необходимите условия, за да се получи една импровизация?
Ключът тук мисля, че е съчетание от елементи: от една страна опит, познание на материята, с която работиш, и едновременно с това отвореност към настоящата ситуация, придружена задължително от умението да пуснеш контрола, за да не се случва това, което ти искаш, а да усетиш накъде нещата протичат с лекота.
И понеже тук говорим за групово импровизиране, друго много важно нещо е партньорството взаимодействието, заедността, приемането на идеите на другия/ите, тяхното развитие и не на последно място – забавлението. Изобщо импровизацията е много полезно и вдъхновяващо упражнение за живота.
До кого би искала да достигне книгата и какво да промени в читателите си?
Много бих искала децата-съавтори да я прочетат. За тях беше предвидено и отпечатване на хартиени екземпляри на единичните приказки, които са върнали в Приказното царство по време на турнето ни.
По този начин си представях, че ще мога да удължа преживяването на общата ни среща и в същото време децата да получат материален облик на усилието и вдъхновението си. Отвъд това, много бих се радвала книгата да достигне и до други малки и големи читатели, които харесват този жанр, както в страната, така и в чужбина, визирайки българите там.
Смятам, че приказките освен ценни сами по себе си, биха могли да послужат като пример за игра, в която се упражняват и въображение, и креативност, и граматика и забавление без телефон или таблет в ръка.
Въвличайки децата в творческия процес и давайки им шанс да споделят какво ги вълнува, бих искала да променя най-вече възприятието им, че литературата и приказките могат да бъдат близка, позната, разбираема и интересна територията, на която е приятно да се пребивава и те могат да бъдат герои там. Ако вече не са посегнали към други приказни светове, да им стане любопитно какво е там.
Книгата завършва с „Влакът на мечтите“, чиято последна илюстрация е торта с надпис-подарък за всички читатели!
Мислиш ли за продължение на „Джобни чародейства“ и в каква посока?
Абсолютно. В началото на август ще бъде и премиерата на един нов проект – „Латерна фантасмагорика“ с участието на Чародея и Кос-Светлонос. Това ще се случи в рамките на детската програма на RADAR festival beyond music във Варна.
С Константин Кучев замисляме музикално-приказни импровизации с децата и всеки, който дойде да ни гледа, накрая да си пее припева на последната песен.
Твоето най-любимо чародейство, което правиш всеки ден в живота си?
Пея и се смея, понякога доста шумно.
Снимки: личен архив
